Има ли „външни рискове” според данните за платежния баланс?

В проектобюджета за 2008 г. правителството декларира намеренията си да предпазва икономиката от „външни рискове” чрез фискални средства. Това не е ново разбиране – макар че популярните анализи и издания се фокусират почти изцяло върху дефицита по текущата сметка на платежния баланс.
Трябва обаче да се различават действителните опасности от външни шокове от индикатори, отразяващи структурни промени в икономиката. Като външни шокове можем да определим резките промени в цените на международно търгуемите стоки – и най-вече, горива и базови суровини. Към момента например българската икономика получава отрицателен стимул при повишаване на цените на енергоизточниците, но позитивен – при ръст на цените на металите. Способността на икономическите агенти да се справят с тези шокове определят и степента на адаптивност и гъвкавост на икономиката като цяло. Друг тип външен шок е промяната в монетарните политики – както в САЩ, така и (дори повече) в еврозоната. При относително либералния режим на инвестиции, ниските лихви в глобален план стимулира растежа на кредита у нас, и обратно.
Ако трябва да дадем пример за политика, която пряко въздейства на ефекти от подобни външни промени, това са мерките на БНБ, насочени към рестрикция на банковото кредитиране. Те действат като „охладител” на иначе меката през последните години монетарна политика на Европейската централна банка (доколко това е необходимо е тема на друг анализ).
Далече повече внимание обаче се отделя на индикатора „дефицит по текущата сметка”. Дали за улеснение, или поради нежелание за по-дълбоко навлизане в теоретичен анализ, той се счита за универсален мерител за състоянието и перспективите пред дадена икономика.
Има две ситуации, в които високият дефицит наистина може да е индикатор за предстояща криза. Първата ситуация е тази, в която той се финансира чрез емисия на публичен дълг. Тъй като никоя държава не може да заема безгранично, в някакъв момент дългът не може да се увеличава повече, правителството изпада в неплатежоспособност, а изплащането на старите дългове налага увеличена данъчна тежест върху бизнеса и гражданите. Втората ситуация предвижда изкуствено поддържане на висок курс на местната валута, дестимулиращ износа и стимулиращ вноса. Това ще доведе неминуемо до отлив на резерви, и в някакъв момент – до „атака” срещу валутата и промяна на курса.
България не се намира в нито една от горните ситуации. Правителството не само не трупа дълг, а изплаща стари задължения. Тежестта на дълга от под 20% от БВП е сред най-ниските в света. В същото време, монетарната политика на БНБ е ограничена в режим на валутен борд, при който има пълно (дори значително надхвърлящо 100%) покритие на местната валута с резерви в евро.
Статистиката, ако се разглежда в цялост, потвърждава казаното дотук. Дефицитът по текущата сметка се увеличава със 75% за деветте месеца (спрямо същия период на 2006 г.), но излишъкът по финансовата сметка нараства с 98%. Дори само преките инвестиции са по-високи от дефицита по текущата сметка. Общият платежен баланс е положителен – което означава, че в страната притокът на валута надхвърля изходящите потоци. Впрочем, това е неотменна тенденция за последните години, като дори откриваме и известна пропорционалност в нарастването (виж графиката).
Много коментатори посочват като риск големия дял на преки инвестиции в недвижими имоти. За 2007 г. той е около 38%, при около 35% за 2006 г. Предполагаемият риск е в това, че този поток може да спре, и тогава инвестициите като цяло ще намалеят. От една страна, дори това да стане, то ще означава частично свиване на бизнесите, обслужващи имотите – строителство, поддръжка, транспорт – без обаче да имаме основание да очакваме системен (или общ) проблем с останалите сектори. От друга страна, самият факт, че дадена локация е привлекателна за инвестиции не означава непременно, че тя ще престане да бъде такава в близко време. С други думи, ако България подобрява качеството на живот, инфраструктурата и комуналните услуги, тя би останала харесвано място за живот, почивка или инвестиция и в бъдеще.
Накрая трябва да отбележим и факта, че външните инвестиции в преработвателната промишленост на практика спират през 2007 г. За някои това може да е индикатор за загуба на конкурентноспособност. Но случващото се може да се тълкува и като пренасочване на бизнеса към сектори с по-висока добавена стойност – т.е. изчезват възможностите за нови предприятия в трудоинтензивните сектори, базирани на евтин нискоквалифициран труд. А това е по-скоро позитивна новина – не е случайно, че най-богатите страни изнасят, а не привличат, инвестиции в преработващата промишленост.