Вечните индустрии

от Георги Стоев



До преди известно време в моя квартал имаше китайски ресторант — предлагаше изключително вкусна (недиетична) храна на изненадващо ниски цени. Неговото присъствие правеше почти невъзможно влизането на други предприемачи на пазара на ресторанти от средно ниво в квартала. Твърдеше се, че “китайската мафия пере пари и затова ресторантът държи толкова ниски цени.” Това не ми звучи особено смислено, но идеята беше ясна: някой субсидира това губещо начинание, което съответно означаваше “нелоялна конкуренция” на пазара. В същото време това естествено означаваше евтина храна и услуга за всеки като мене.

Ресторантът беше закрит, а на негово място веднага се появи нов, по-различен ресторант — очевидно някой предприемач откри възможност, когато тази “нелоялна” конкуренция (от Китай) беше прекратена. Сега всичко е различно — храната, цените и националността на персонала в ресторанта. И никой не твърди, че този бизнес е субсидиран. Конкуренцията на този пазар вече е “нормална”.

Но “нелоялната” кокуренция от Китай изглежда продължава на други пазари. Разбрах от медиите, че българската лека промишленост е сериозно застрашена от евтиния (субсидиран) внос от Китай. Това било особено сериозен проблем за индустриите на текстила и облеклото, които губели позиции заради невъзможност да се справят с ценовата конкуренция от Китай.

Това — съвсем в рамките на традицията — събуди нова вълна искания “държавата да направи нещо по-въпроса, за да предпази леките индустрии у нас.” Колкото и абсурдно да звучи това (тъй като в крайна сметка глобалните пазари трудно могат да бъдат повлияни от българското правителство), това ме предизвиква да напомня, че работата на държавата не е да предпазва индустриите. Изобщо не е работа на никой разумен човек да се занимава с предпазване на която и да е индустрия. В крайна сметка, целта на икономическите отношения не е съхранението на някакви “вечни” индустрии. Някои индустрии умират, когато технологиите се променят. Някои производства се преместват (географски), когато се променят политическите и технологичните условия.

Тъй като целите са индивидуални, индустрията per se не може да бъде цел сама по себе си. В личния си стремеж да оцелея и да се развивам на пазара, непрекъснато търся (и надявам се откривам) нови начини да предложа по-добри услуги и по-ниски цени. Ако съм успешен, моята индустрия ще регистрира по-висока производителност и следователно ще може да освободи ресурс, който да се насочи към други начинания. В крайна сметка индустрията ще се свие заради моя успех.

Не вярвам, че има такова нещо като “вечна” индустрия. Спасяването от държавата е спасяване на конкретни групи граждани (за сметка на всички останали), а не спасяване на индустрии. Ако конкуренцията от Китай е субсидирана по някакъв начин, тя рано или късно ще спре, точно както спря да работи китайският ресторант. Ако на някой не му харесва да търгува с китайски фирми (които са част от комунистическата система в Китай), просто да не го прави. Той обаче не може да забрани на друг, който иска да купува евтини (субсидирани) стоки от Китай, да го прави. Това е въпрос на индивидуален избор.