Празникът на любовта е празник на свободата

от Георги Стоев


Концепцията за свободата присъства във всеки качествен макроикономически анализ. С нея професионалните икономисти сме свикнали до степен, в която няма нужда от обяснения. На микрониво свободата е ежедневен стремеж на всеки от нас. На макрониво тя е решение за много загадки за функционирането на обществото.

Знам за много празници, които (с право) се опитват да честват свободата. Може би всеки трети национален празник по света също чества свободата. Ако има обаче международен ден на свободата, ми се струва, че той най-точно би съвпаднал с Деня на св. Валентин, или Деня на любовта.

Любовта е едно от малкото човешки типове поведение, което не може да бъде предизвикано насила. Може да те накарат насила да плащаш данъци, да воюваш за "родината" или дори да измисляш изобретения. Дори е възможно да бъде стимулиран умствен процес – с напредъка на невронауката това ще става все по-възможно – водещ със себе си определени емоции, например радост или погнуса. Но любовта, ако изобщо може да бъде определена като емоция, е толкова комплексна емоция, че едва ли може да бъде моделирана. По-правилно казано, да моделираш любов означава да моделираш човек. Ако това наистина стане, това ще е моментът на създаването на изкуствения човек. Затова любовта остава критерий за хуманност.

Любовта е символ на индивидуализма

Св. Валентин е празник за човека, а не за абстрактни концепции. Това е един от най-близките до ежедневните емоции и решения празник. Без да омаловажавам значението на други празници, които символизират надежда и благоденствие например, Св. Валентин сякаш най-човешки показва смисъла на любовта. Според моето разбиране на този празник тя се отнася до хората, без да е опосредствана от любов към Бог. С други думи, достатъчно е хората да се обичат взаимно, за да вървят нещата. В този смисъл протестантският свят отново е една стъпка пред ортодоксалния, като последният залага много повече на опосредстваната любов.

В България невъзможността любовта да бъде успешно предадена като пример на децата и младите е до голяма степен свързана със сложността на религията. Вероятно това е повлияло формирането на значителни отклонения от морала в света на пазарната икономика. Изследванията за връзката между просперитета и протестантския морал са значими – Макс Вебер има ключов труд по въпроса, озаглавен "Протестантската етика и духът на капитализма". Любовта е в основата на формирането на този морал.

В икономическия анализ изхождаме от аксиомата, че действието е индивидуално. Решенията се взимат от отделни хора. Действията се извършват от отделни индивиди. Чувства изпитват отделни хора. Като символ на сложно човешко действие любовта е и символ на философския индивидуализъм. На него крепим повечето успешни открития в областта на анализа на обществото. Без неговата основа политическите решения изглеждат в безтегловност. Забравен като принцип в годините, през които социализмът беше по-популярен сред академичните икономисти, сега този индивидуализъм се връща както в академичните, така и в политическите кръгове.

Любовта е системен източник на вдъхновение

Може би тя е по-мощен източник на вдъхновение дори от музиката и природата. Вдъхновението е ресурс, който засега е пренебрегван в икономическата теория. Откритието на Израел Кирзнер, че предприемачеството е също вид ресурс (наред със земята, труда и капитала), ни доближава по-близко до това да признаем колко е важно количеството и качеството на вдъхновението в една икономика, за да може изобщо нещата да вървят.

Предприемачът е фокусник, който с въображение и лудост комбинира съществуващите ресурси в нови технологии и продукти. Той побеждава скептицизма, че "не може да стане по-евтино и по-добре", за да предложи по-добър живот на потребителите срещу награда, която днес наричаме печалба. Предприемачът е основна категория в пазарното стопанство и неговото системно зареждане с вдъхновение е от макроикономическо значение.

Просперитетът и качеството на живот са силно зависими от качеството и количеството любов в пазарната икономика. Масовото възпитание в любов е важно за количеството на вдъхновение в конкурентната икономика. Изкуството и културата са добър помощник на този процес. Тяхното значение, макар и трудно за измерване, е вероятно толкова важно за икономическия растеж, колкото и инвестициите в сгради и машини.

Политическият ред на просперитета

Усещането ми за политическия консенсус в България днес е следното.

Представителите на гражданите в политическото пространство се възприемат като изразители на интересите на отделни групи българи. Всяка партия, и дори всеки депутат, защитава избрана група срещу всички останали българи, както и срещу останалия свят.

Следователно не можем да говорим за политически ред, в който представителите на гражданите защитават система от принципи на обществените отношения. По-скоро става въпрос за политически сблъсък на отделни (дори не винаги организирани) групи граждани. Резултатите от тази борба е популярно да се наричат “политически компромис” – нещо, което би звучало абсурдно при сблъсък на принципи.

Ако усещането ми е вярно, конституционното описание на България днес би следвало да е: представителна демокрация, в която представителството на едни граждани може да бъде ограничено само от представителите на други. Българското конституционно устройство не е плод на обединението на принципи и ценности, споделяни от всички граждани (от всички, които желаят да са членове на обществото, наречено “България”).

Какво общо има всичко това с просперитета на едно общество?

Всяко обединение на хора има икономическа причина. Понякога то е целенасочено – като създаването на корпорация или сключването на сделка – но често обединенията не са продукт на целенасочен план – като възникването на един град, Интернет, парите или правилата за поведение в дискотека.

Стопанският характер на обединението per se предполага, че хората смятат, че е по-добре да са заедно отколкото разделени. В спонтанното обединение, наречено “свободно общество”, всеки приема, че е по-добре да участва в света на непрестанната конкуренция, отколкото да се изолира в свят без съперници. В състезанието се раждат правилата на пазарната икономика и те се споделят от всички участници. Те могат да се нарекат членове на свободното общество, участници в играта на пазарната икономика.

Така, съвсем естествено, политическият ред на проспериращото общество съвпада с политическия ред на доброволното и спонтанно обединение в свободното общество. Просперитетът е логичният резултат от обединение, зад което стои стопанска мотивация. Неговият път не съвпада с пътя на общество, което е обединено около нещо друго (като например обща омраза към евреите, единен социалистически план на производството или всеобщо споделян култ към харизматичен лидер).

Тъй като в България изглежда няма обществено съгласие около принципи, а по-скоро наблюдаваме политическа борба между групи в обществото, оставам песимист за просперитета на българското общество.

Но това, което истински ме притеснява, е подкрепата за т.н. “национална идея” – доктрина за обществено обединение под някакъв неясен, общ за всички българи знаменател. Това е диаметралната противоположност на конституцията на проспериращото общество. Това е политическият ред на крепостничеството и социализма.

Легитимният касиер

Георги Стоев

Всеки месец, някъде около второ число, на вратата ми звъни съседката от горния етаж – възрастна дама, натоварена от “кооперацията” да събира пари за почистване на стълбището и други общи нужди. Виждам я с тетрадка, която е пълна с подписи на моите съседи, квитанции, таблици с цифри. Участието на всеки във финансирането на общите нужди е доброволно: съседите са се съгласили да плащат точно определена цена, за точно определени услуги, при точно определени правила как участват останалите в общото финансиране. Това е класически пример за легитимен касиер – прозрачен и отговорен за действията си пред тези, които са го назначили да похарчи техните пари.

Обичам да сравнявам касиера на “кооперацията” – моята отправна точка за легитимност – с министъра на финансите в България. По принцип те имат една и съща роля: да отговарят пред членовете (на клуба или на обществото) за харченето на техните пари. И двамата са назначени със сравнително ясен мандат. От тях се очаква да изхарчат определено количество пари, събрани по определен ред, за определени общи начинания.

По конституция гражданите дават съгласието си за действията на министъра на финансите чрез представители в парламента. Легитимността на правителството може да произтича само от съгласието на гражданите около действията на това правителство. Така, ако представителната демокрация работи без особени дефекти, би следвало аз да съм съгласен с обема на данъци, които правителството взима от мен, и начина, по който ги харчи. А всъщност не съм. Доколкото ми е известно, и мнозина други не са. Къде са проблемите на моето представителство?

Първият голям проблем е свързан с прозрачността на облагането с данъци. За част от данъците правителството дори не иска да признае, че взима част от плодовете на моя труд; по-скоро твърди, че работодателят “ме осигурява”. Друга част от данъците формално се плащат от хора, от които аз купувам, а всъщност по-голямата част от бремето на данъка понасям аз, като купувам по-скъпо.

Все пак дори да имаше яснота кой колко плаща, остава вторият проблем – изразяват ли народните представители съгласието на гражданите за облагането с данъци и държавните разходи? Има добри причини да твърдя, че народното представителство изразява съгласието само на част от гражданите (независимо дали са повече от половината). Има групи граждани, организирани ли не, които получават повече от държавата, отколкото плащат. За тях правителството е организирало серия “безплатни обеди”, които разбира са трябва да бъдат платени от останалите граждани. Така представителното управление се е превърнало в нещо, което не е съвсем коректно да наричаме “демокрация”.

Третият и сякаш най-лесно решим проблем е неизпълнението на волята на парламента от страна на изпълнителната власт. Правителството в България установи традиция да нарушава закона за бюджета (който би следвало да изразява съгласието на гражданите) и по този начин да влиза в разрез с волята на представителите на гражданите. Така последните години правителството събира повече пари, отколкото народните представители първоначално са одобрили. Държавата харчи повече, отколко е записано в закона. Понякога тя харчи парите ми по различен начин от одобрения от моите представители.

Съвсем нормално е, че съгласието на хората в цялото общество трудно може да бъде обединено около цели, които са фиксирани в дълбоки детайли. Все пак вярвам, че е възможен обществен консенсус поне около няколко принципа на харченето на парите ни от държавата. В свободното общество публичните финанси се управляват от легитимен касиер.

Гражданин или роля в групата?

от Лъчезар Богданов



Аз съм бял, хетеросексуален мъж, който в миналото е имал достъп до образование и сега работи. Така навярно би трябвало да се определя, за да вляза в терминологията на традиционното българско говорене за политика и икономика. Но като такъв никой не ми обръща внимание: не съм в подходящата “социална група”.

Както всяка година, дойде време за бюджет, данъци и нови приоритети в стопанската политика на правителството. И започна поредния дебат за разпределянето на баницата, с други думи – започна класовата борба в модерен вариант.

Езикът е най-добрата илюстрация на начина на мислене. А езиковите форми на дебата по пресата и сред политиците подсказват, че представата за обществото като сбор от различни групи (или класи) не е отмряла. В този свят има “работници”, “български бизнес”, “безработни”, “здравни работници”, “обезсърчени на пазара на труда”, “инвалиди”, “жени” и т.н. Някои хора дотам са се повредили, че наричат бизнеса си “малко и средно предприятие”; как може едновременно предприятието да е и малко, и средно, не е ясно, но пък съкращението “МСП” предизвиква условен рефлекс – Агенция за МСП, програми за МСП, преференции за МСП. Хората нямат друга същност освен като изпълнители на роли в определена група. И тогава чуваме въпроси затова как данъците ще се отразят на “майките”, как приватизацията на болниците ще се отрази на “здравните работници”, но и на “здравноосигурените”, а и на “хората от третата възраст”, как субсидиите за селското стопанство ще “дадат шанс на българския селянин”, но и ще “подкрепят етническите малцинства”, как държавата ще се грижи за “жените”, ще забрани “всички форми на дискриминация” и ще гарантира “правата на децата”.

От всичко това излиза, че за да съм интересен на българските политици, а и за журналистите, които анализират политиката, трябва да приема някаква подходяща роля. За съжаление, възможностите ми са ограничени: не мога да стана “жена”, не мога да бъда от “етническо малцинство”, вече не съм “учащ”. Може би трябва да напусна работата си, за да се превърна в “безработен”, а най-добре – да се “обезсърча трайно на пазара на труда”. Или да стана гей, за да бъда друг вид малцинство, което очаква специално внимание. Или да си сменя професията в нещо, което да звучи като достойно за внимание – “енергетик” (най-добре – ядрен от Козлодуй!) или “синдикалист”. Тогава ще получа няколко реда в доклада за държавния бюджет, може би дори специална програма и дори минутка в речта на премиера.

А може и да не е така. Може да живеем в общество, в което гледаме на себе си и на останалите като на “граждани”, като човешки индивиди. Можем да си дължим уважение и грижа не защото сме жени, майки, роми, транспортни работници или селяни, а защото всеки от нас е личност с индивидуални права и с достойнство. Можем да искаме от правителството да следва такава политика, която разглежда хората, които са го избрали като граждани и данъкоплатци, а не като представители на отделни класи, групи, професии или малцинства.

Футбол, пътища или телевизия: Дори да се нарича “фискалнен резерв”, става въпрос за държавното харчене на нашите пари

Георги Стоев



Миналата събота преживях кратък шок. В скучен момент от следобеда сменях безразборно телевизионните канали. Попаднах на държавната телевизия, която излъчваше мач от държавния стадион, на който имаше огромна реклама на държавния “спортен тотализатор”, а на стадиона играеше държавният “национален” футболен отбор. Това наситено държавно присъствие ме върна в час. Вече можех спокойно да се подготвя за интервю за държавното радио, в което основният въпрос щеше да бъде: Как да бъде изхарчен държавният фискален резерв?

Държавата като бизнес
Стадионите, лотарията, футболът, телевизията и радиото са неща, които имат стойност за хората. Следователно тяхното производство може да е бизнес начинание, т.е. начин да се печели, като се задоволяват определени нужди на хората. В България с този бизнес се занимават не само частни лица, но и държавата. Държавата е приела формата на бизнес холдинг, чиято активност е осезаема почти на всеки пазар. В ролята си на корпорация държавата създава заетост, добавя стройност, поема риск, носи доход. Не би имало разлика между държавата и една частна корпорация, ако държавата не използваше парите на данъкоплатците, за да финансира собствените си провали. Когато един частен бизнес фалира, загубите се понасят от конкретни хора – предприемачи, които са рискували собствените си пари за някакво начинание. Когато държавата се провали, загубите се покриват от данъкоплатците. За да е още по-трудно да разберем колко е неефективна държавата като бизнес, тя монополизира определени пазари и така не можем да сравним частното с държавното предлагане на някои услуги. Ако държавата беше ефективна като бизнес, нямаше да има нужда да събира насила пари под формата на данъци. Ако тя беше печеливша като бизнес, просто щеше да продава на свободния пазар, където всеки решава дали да даде пари на държавата срещу това, което тя му предлага в замяна. Държавният бизнес е губещ и неговата загуба се покрива от всички граждани.

По какви правила се харчат парите на данъкоплатците?
Формалните правила са такива: народните представители, избрани пряко от гражданите, решават за какво да харчи пари държавата, колко точно пари да изхарчи и следователно колко пари да бъдат иззети под формата на данъци. Всяка година депутатите одобряват държавното харчене на пари и събирането на данъци, обличат го в закон, който популярно наричаме “бюджет”. На основата на това одобрение от представителите на гражданите правителството започва да изземва пари от хората и да ги харчи за тяхно добро. Така демократичното управление получава легитимност за своите бизнес начинания. В крайния вид на социализма (също демократичен като правила) държавата-бизнес е холдинг, който осигурява работни места за всички и произвежда всичко. В не съвсем крайния вариант на социалистическото общество държавата произвежда здравеопазване, образование, кораби, телефонни и Интернет услуги, стадиони, магистрали, цигари, пенсионно осигуряване. Това е България днес. Тъй като част от тези държавни продукти са “безплатни”, те трябва да се финансират от данъкоплатците. Когато държавата изхарчи по-малко пари, отколкото е събрала от данъкоплатците, тя започва да трупа своя фискален резерв. Когато продаде някои активи от своя бизнес и не изхарчи парите, това се прибавя към фискалния резерв. Когато вземе заем и остави парите на депозит в централната банка, това също увеличава нейния фискален резерв.

Чий е фискалният резерв?
Източник на фискалния резерв са парите на българските данъкоплатци. Независимо как точно е формиран резервът – данъци, приходи от приватизация или държавен дълг – той се финансира от българските граждани. Държавният дълг е обещание, което трябва да се плати от данъкоплатците. “Печалбите” от държавния бизнес са загуба за всички потребители на държавно-монополизираните пазари. Приходите от приватизация са резултат от продажба на активи, в които са инвестирани пари на данъкоплатците. Следователно фискалният резерв не може да се разглежда отделно от парите на данъкоплатците. Защото става дума за едно и също нещо. Държавата няма собствени пари. Тя харчи нашите пари (поне формално) в наша полза. Независимо от оправданието за държавните разходи те се нуждаят от одобрение от собствениците на парите (или на техните представители). За да получи одобрение да изхарчи следващата доза наши пари, администрацията ще се наложи да докаже кое е по-добре да произведе за нас: футбол, пътища или телевизия.

Амнистия на глупостта: Още една “академична” идея в преследване на икономическото чудо

Георги Стоев



Идеите за чудотворни промени обикновено се посрещат с огромен интерес. Това може би не важи за някои хора – например за тези, които всека седмица получават по електронна поща няколко предложения да отслабнат веднага, да получат кредит без лихва, да заминат на безплатна ваканция. Но най-смели са предложенията за поделяне на открадната сума от някой африкански диктатор. Това е едно от предимствата на т.н. “спам” поща, в която на човек му предлагат различни пирамидални схеми за забогатяване – тя е наистина добър тренинг срещу идеите, които обещават чудеса.

Хората в България нямат добър тренинг за справяне с безумните идеи за икономически чудеса. Това се засилва от покритието, което медиите осигуряват на различни щуротии. Колкото и деструктивно да изглежда, поне половината от времето на анализатора на обществото трябва да премине в разрушаване на идеи за промени-чудо. Нека инвестирам моята доза разрушение срещу една от поредните идеи на г-н Квинт – човек, който е известен с това, че е професор и има някакво неформално обвързване с една от управляващите партии в България днес.

Идеята на г-н Квинт и част от неговия анализ, който я аргументира, са:
§ българските предприемачи предпочитат да прехвърлят бързо активите си в банкови убежища в чужбина заради данъчни проблеми; така за последните 13 години от България са изтекли 7 милиарда долара.
§ той препоръчва прилагането на програма за амнистия на капиталите: опрощават се неплатени данъци и няма проверки на начина, по който са спечелени парите.
§ той предлага върнатите капитали да се обложат еднократно с данък от 5%, а парите да се използват за правителствени програми за микрокредитиране.

Г-н Квинт е уцелил правилната посока в началото на своите разсъждения. Наистина данъците и държавното преследване на предприемачите са една от основните пречки пред просперитета (или както е по-популярно “борбата с бедността”). Наистина значителна част от географското преместване на бизнес начинания е повлияно от данъчните режими. Но това, което трябва да бъде обяснено на г-н Квинт, са няколко от принципите, на които се основават отношенията в обществото.

1. Не парите, а хората носят отговорност. Тъй като отговорността (следователно вината, присъдата и възможната амнистията) са атрибут на действието, човекът единствено може да носи отговорност, да бъде виновен, да бъде осъден или да бъде помилван. Това не важи за предметите в света, независимо дали са продукти на човека или не, т.е. фабриките, оръжията, парите, бизоните, бирата и мащерката не могат да бъдат амнистирани. “Амнистия на капитали” е абсурд, включително от чисто юридическа гледна точка. Амнистията е приложима само към личността на човек. Тя е една от институциите в обществото, които регулират отношенията между хора, а не между хора и веща.

2. Парите не са непременно капитал. Въпреки че сума пари може и често изразява спестяване – нещо, без което инвестициите са невъзможни – парите не винаги са капитал. На първо място те са ефективен механизъм хората да разменят труд срещу труд. Парите не са източник на богатство; те само помагат на размяната, в която хората разделят труда си и така постигат просперитет. Парите помагат и за спестяването; те правят по-лесно отлагането на потреблението за бъдещето, когато можем да инвестираме усилие в инвестиция – търсене на ново знание или производство на нещо, което произвежда неща за консумиране. Но източникът на богатството остава човешкото усилие, размяната, съревнованието в преследването на нови открития.

Капиталът е инвестираното в миналото човешко усилие – което може да се изразява в машини, сгради или просто формули – което днес ни помага да произвеждаме повече неща с по-малко усилие. Капиталът е резултат от човешката инициатива, той е продукт на вложено човешко усилие. Той не е определена сума пари, въпреки че парите са лесен начин да измерим инвестираното усилие. Капиталът може да има различна форма, включително определено количество пари. Но парите не са непременно капитал.

Когато става дума за “изтичане на капитали”, трябва да се разбира предприемаческо усилие, на което държавата пречи да се реализира в инвестиции, производство, работни места и повече просперитет. Изтичането на пари може да нещо съвсем различно – например в международната размяна на стоки огромно количество пари непрекъснато пресичат границите, но те не означават “изтичане на капитали”. Освен това бягството на капитали не винаги е видимо за тези, които го предизвикват. Обикновено това са инвестиции, които никога не се случват заради държавен тормоз, но държавата никога няма да разбере колко точно е прогонила.

3. Парите не изтичат. Точно както парите не извират отнякъде, така и не могат да изтекат безвъзвратно. Парите не могат да се движат само в една посока. Обикновено за да купиш нещо, преди това трябва да си продал нещо. Наистина българите правят значителни плащания зад граница. Само миналата година вносът на материални стоки беше около 8 млрд. долара – това са стоки, които са платени с пари, които са “изтекли” от България. Разбира се към това трябва да прибавим разходите на българите за международни услуги, както и инвестициите, които българите правят в чужбина. Ще видим, че “изтичането” е огромно. Но българите не са станали по-бедни от този факт. В същото време те продават все повече стоки на международните пазари, все повече туристи предпочитат да посетят България, инвестициите не намаляват. “Изтичането” е съпроводено с “вливане”. Това е непрекъснатият процес на размяната в свободната икономика и това трябва да е сравнително очевидно за един “професор по икономика”.

Г-н Квинт в известен смисъл е на прав път. Данъците и държавният тормоз съкращават значителна част от инициативата на българите, съкращават техните шансове да просперират. Но обещанията за чудеса и бързи положителни шокове само допринасят за потиснатата инициативност. Както историята ни учи, бързи може да бъдат само негативните промени. Богатството е продукт на милиони проби, които хората правят в свободна конкуренция.

Против управление на обществото

От Георги Стоев

Прието е концепциите за “загуба” и “печалба” да се използват, когато говорим за някакво бизнес начинание или търговско дружество. Губещи министерства са възможни, само когато правителството си въобразява, че управлява една голяма фирма. За българското правителство България е една голяма корпорация. Следователно управляващата коалиция и кабинетите, излъчени от нея, приемат, че са натоварени с определени мениджърски функции. Например министърът на образованието има задача да подготви човешкия ресурс на корпорацията “България”, министърът на здравеопазването е отговорен за здравето на този ресурс, министърът на труда създава работа на незаетия ресурс и т.н. От своя страна човешкият ресурс на корпорацията е натоварен със задачата да произвежда брутен вътрешен продукт, като следва идеите на всеобщите мениджъри за това кое производство е най-изгодно, как се прави най-ефективно и колко заети може да има в него. В този свят, подобен на романите на Оруел, министерствата са натоварени с определени производства – медицински услуги, транспорт, образование, атомна енергия и други. По преценка на главния мениджмънт на корпорацията губещи са тези министерства, които произвеждат по-малко стойност отколкото са погълнали в своето производство. Ето как изглежда тази нелека задача, с която се е нагърбила българската държава: министерството на образованието трябва да произведе качествен човешки ресурс, за да е възможен просперитетът на корпорацията; тази инвестиция държавата финансира, като заделя ресурс, който иначе би произвежда нещо друго (например електрокари); когато обаче инвестицията в бъдещия “качествен човешки ресурс” изглежда губеща, виновно е министерството, което управлява поверения му ресурс.

Това е философията на правителството в България днес. За това изглежда носят отговорност отделните министри в кабинета, които излъчват депутатите, които споделят тази философия. Описана с езика на икономиката, тази философия звучи феодално-социалистически. Тя отблъсква. Описана на езика на политиците, тя звучи сякаш по-меко: “приоритети на управлението”, “стратегия за развитие на България”, “програма за развитие на стратегически сектори”, “възраждане на Българското Село”, “изваждане на Културата от най-тъмния ъгъл на българското общество”... Това са лозунгите на социалистическото управление. От двеста години насам неговата доктрина остава сравнително непроменена (менят се най-вече имената, с които наричаме социализма). Нейна основна догма е, че обществото (или нацията) притежава чертите на човек: то желае, има интереси, взима решения, действа, постига целите си. Обществото действа като един индивид. Негов изразител на желанията и изпълнител на действията не може да е друг освен правителството.

Когато през есента на 2001 г. в едно телевизионно интервю казах на г-н Николай Василев (вицепремиер в новото тогава правителство), че програмата им за управление е социалистическа, той не се съгласи с това определение. Той вероятно беше засегнат от това, че изкарвам управлението им социалистическо, защото либералните намерения бяха основна част от предизборното послание на неговата партия. Вижте как изглежда днес, две години след началото на това “либерално управление”, една от идеите за промени в изпълнителната власт (из интервюта на премиера г-н Сакскобургготски и вицепремиера г-н Василев):

Хранително-вкусовата промишленост трябва да отиде в министерството на земеделието, където винаги и е било мястото.

Това не е просто нонсенс в използването на думите. Тъй като приемаме, че тези хора знаят какво е “хранително-вкусова промишленост” и “министерство”, не може да се надяваме, че това е просто езиково недоразумение. Напротив, това е поредното откровение за ролята на държавата в България, за нейната мениджърска позиция в управлението на голямата корпорация, за нейната функция на “глава” в човешкия живот на нацията. Тези хора смятат, че някой трябва да управлява хранително-вкусовата промишленост, както и земеделието, туризма, енергетиката и всичко останало. Икономиката за тях не е спонтанен процес, който чрез размяната среща желанията и плановете на милиони индивиди. Точно обратното: икономиката за тях не е пазар, а е фирма; следователно някой е натоварен с нейното управление: да насочи човешките ресурси там, където са най-ефективни, да се грижи за тях, така че да са най-производителни. Това е философията на социалистическото управление. То е толкова различно от държавата, излъчена от свободни хора, която е натоварена единствено с функцията да поддържа реда в свободното общество.

Докато пиша тези редове, държавното радио излъчва обсъждане в парламента за това кой министър е управлявал губещо министерство, кой не е изпълнил мениджърската си задача. Предстоят промени в изпълнителната власт, които естествено няма да променят общата философия на действията на държавата. Щом причината за промените са мениджърските провали, не може да очакваме, че ще се промени мениджърско-социалистическото управление. За пореден път ще се промени езика: ще наричаме същите неща с нови думи. Но не виждам времето, в което ще се смени социалистическата държава. Какво означава това на конкретно ниво? Приватизирането ще става трудно; дори когато става, новите собственици ще бъдат държани отговорни пред държавата за делегираното им управление на активи и хора. Ограниченията пред конкурирането няма да намалеят: това включва режими, според които държавата ти забранява да работиш без нейно съгласие, ограничения на вноса, държано определени цели. Държавата ще продължи да събира огромна част от дохода, произведен от малцинството българи. Част от иззетото ще раздава на други. Но по-лошото е, че голяма част от иззетия доход държавата ще продължи да налива в безсмислени инвестиции като кораби, атомни централи, железопътен транспорт и псевдо-образование.

Има алтернатива на социализма. Тя не е невъзможна, както ни учи историята, и се нарича “свободно общество” или “пазарна икономика”. В алтернативата на социализма държавата не взима решения (от името на действащото общество); отделните хора преследват своите индивидуални цели, а държавата поддържа реда, при който шансовете за всички са най-големи – реда, основан на неприкосновена частна собственост. В не-социалистическото общество няма губещи министерства, нито министри, които са уволнени като лоши мениджъри.

Изгнилият метод на “социалните инженери”

Георги Стоев

Съвпадението на три отделни събития ми напомни за най-голямото разминаване между мислите на отделните хора, когато става въпрос за принципите на обществото, в което живеят, работят, купуват и продават. Първо, разбрах, че Европейската комисия е натоварила част от подопечния и научен персонал със задачата да предложи начин как комисията да превърне Европа в най-динамичната икономика в света, да речем до 2010 г. Второ, разбрах, че българската Агенция за икономически анализи и прогнози е изготвила план за национално икономическо развитие – част от усилието на българската администрация да се справи с критериите за членство в ЕС. Трето, получих писмо от читател на “Тема”, който е обезпокоен, че “на нас ни липсват лидери, които да ни поведат в бъдещето и без страх да поемат отговорност за своите действия пред своя народ.”

Тези три неща, които се случиха почти едновременно без да имат връзка по между си, ме върнаха обратно към реалността: понякога просто забравям, че всъщност няма единство около принципите на стопанството. Просто част от хората – вероятно повечето хора по света – споделят обща заблуда. Те вярват, че е възможно един човек (или група хора) да побере цялото знание за живота на отделните хора и на такъв човек е редно да се даде власт, с която да направи всички щастливи. Това е методът, който използват т.н. “социални инженери” – хора, които се опитват да изградят общество според своята преценка за добро и лошо.

Който помисли по този въпрос, ще разбере, че всъщност методът на “социалните инженери” е изгнил в своя фундамент, а именно допускането, че е възможно цялото знание, което е разпръснато в милиарди човешки глави, да се побере в една единствена глава или в главите на нечии съветници. Това просто не е възможно и едва ли някога ще бъде възможно. Все пак вярата в това невъзможно нещо прави възможно съществуването на “социалните инженери”, които виждаме във всевъзможна форма – Европейската комисия, която решава кой икономически сектор е значим за бъдещата “най-динамична в света икономика”; българското правителство, което знае каква заплата получава всеки работник във всяка фирма; многото избиратели, които гласуват за парламент, който да създаде работа за всички.

Нямам обяснение защо тази заблуда се е вкоренила в съзнанието на толкова много хора. Това, което знам е, че с тяхна помощ се раждат правителства – включително това на обединена Европа – които започват да управляват като “социални инженери”, което в последна сметка означава повече свобода за правителствата и по-малко свобода за всички останали. С две думи, свят от роман на Оруел.

Тъй като не съм сигурен, че на всички е ясно защо методът на “социалното инженерство” е грешен, използвам няколко реда от писмото за един читател (с неговото изрично съгласие) на това списание, за да покажа какво означава всичко това. Части от това читателско писмо са дадени в курсив по-долу.

Няма ясно определени стратегически отрасъл или отрасли, които да участват във международното разделение на труда и които (образно казано) да дърпат икономиката ни напред.

Наистина има стопански отрасли, които са по-динамични в някои страни в сравнение с други. Но разделението на труда в световната икономика не е резултат от конспиративен договор (от типа на СИВ например), които да определя в коя страна какво да се произвежда. Разделението на труда – както и всички явления в стопанския живот – са резултат от свободната размяна и конкуренция. Конкуренцията е между хора и фирми, а не между нации и правителства.

Ние не знаем мястото си на международните пазари и участваме в тях под формата на евтин инкубатор за люпилня на “мозъци” за икономиките на другите страни без да де отчитат загубите за страната ни от факта, че държавата обучава именно тези кадри безплатно.

И още по тази тема:

Неясната демографска политика крие големи рискове за съществуването на държавата като институция – изразител на определени народностни характеристики, качества и икономическа структура.

Знанието за пазарите е нещо особено важно за всеки, независимо дали е предприемач или наемен работник. Търсенето на това знание определено е негова работа. Това, че част от “мозъците” са намерили своя пазар извън България, означава, че те са търсили своя пазар все пак. Т.е. те знаят мястото си на международните пазари. Страната не може да има загуби; загуби може да имат отделните граждани, компании, както и правителството. Хората не са ресурс на страната, който тя е изгубила, когато те са отишли в Америка. Страната не е нито работодател, нито робовладелец на хората. Българите не са ресурс на България, нито на българското правителство. Въпреки че едно от посланията на интеренет страницата на българското правителство продължава да бъде “Хората са богатството на България.”

В страната ни се наблюдава странно оживена търговия, но не и производство, което да стимулира растежа на икономическите показатели. Съдбата на селското ни стопанство е плачевно. При сравнително добрите климатични условия и релеф на този етап сме свидетели на протести на стопани, чиято единствена грижа е спиране на вноса на евтини продукти от нашите съседи, непукизма на държавата и упованието (?) и че ЕС ще плати и стимулира този сектор чрез своите програми при положение, че самият съюз се тресе от спорове коя от държавите да грабне по-голям дял от тях.

Производство е всичко, което задоволява човешки нужди. То може да се разпознае, когато хората са свободни да произвеждат и разменят; но не и когато държавата задължи хората да произвеждат домати в оранжерии вместо търговки услуги, банкови преводи, късометражни филми, нови идеи за това как да се правят по-вкусни домати в оранжерии, нови начини да се пакетират доматите, нови видове кетчуп и всичко останало, от което хората също имат нужда.

Защита на "родното" производство

Георги Стоев



В България има завиден консенсус около абсурдното твърдение, че държавата трябва да защитава българските производители от чуждата конкуренция. Разбира се тази защита не е безплатна. Цената се плаща от всички “незащитени”. Ето как изглеждат ефектите от протекционизма в българския контекст.
Химическите заводи поискаха протекция, защото не можели да се конкурират с евтиния внос на торове. Те я получиха и българските фермери сега купуват по-скъп тор. Фермерите от своя страна получават защита от внос на евтини домати, чушки, краставици, поради което поскъпват зеленчуците и плодовете и така протекцията финансираме директно ние. Неизвестно защо я наричат “държавна протекция на родното производство”.
Но нека обърнем внимание на речника, с който се аргументират такива политики. Хората се делят на производители и потребители. В различни варианти държавата защитава ту потребителите, ту производителите. Разумните хора знаят, че човек трудно може да бъде потребител без да бъде производител; трудно може да купиш нещо без преди това да си произвел някакъв доход. Но държавата ни дели на такива две категории, защото едните подкрепя финансово, а от другите изземва ресурс за тази подкрепа. Деленето е резултат от държавната политика да се преразпределят доходите на хората, което е административна дейност и също има цена: заплащане на чиновническите структури.
Протекционизмът е само един от начините, по които държавата преразпределя доходи и така облагодетелства една група граждани за сметка на всички останали. На същия принцип се базират субсидиите, данъчните облекчения, разрешителните режими и други видове държавна намеса в личните дела на хората. Така държавата създава различни условия за живот и бизнес за различните хора.
Не може да има защита на всички местни производители. Все пак в крайна сметка всички те са и потребители. Именно в ролята си на потребители хората плащат цената на протекционизма. Следователно защитата може да се отнася само до избрани групи граждани. Цената се плаща от всички останали. Това е класическо преразпределение на доход и възможности от едни към други. Условията, в които едни преуспяват, са създадени чрез принуда върху всички останали. Казано по друг начин, държавата нарушава индивидуалните права, според които хората могат да търгуват свободно, да купуват и продават от когото решат.
Има множество макроикономически аргументи против политиката да се защитава “местното” производство, но най-силният аргумент е моралният. В свободното общество никой не бива да печели за сметка на друг. Забогатяването чрез принуда не може да бъде толерирано. Разделението на труда и предприемаческото усилие са продукт на доброволна размяна и следователно свободно конкуриране. А конкуренцията е основата на просперитета.

Дългосрочни очаквания за държавната намеса в икономиката:

Георги Стоев

Агенция за икономически анализи и прогнози (АИАП) – изследователски център на българското правителство – представи актуализиран вариант на своя “Национален план за икономическо развитие на Република България за периода 2000 – 2006 г”. Това е официален документ, който съдържа очакванията на експертите на агенцията за икономическата динамика в България, както и общите насоки на бъдещата държавна намеса в икономиката. (В интернет документът е достъпен за предварително обсъждане на страницата на АИАП)

“Националният план за развитие” може да бъде полезен на анализатори и бизнес хора основно в две посоки. Първо, запълване на някои от празнотите в макроикономическата картина на България, “сверяване на часовниците” с очакванията на икономистите от АИАП. Това е особено важно, като се има предвид твърде общите данни, които са достъпни от официалната статистика на България. В това отношение от “Националния план за развитие” може да бъде препоръчан за използване анализът на динамиката на цените, както и анализът на пазара на труда.

Второ, може да се оформят очаквания за икономическата политика в България в дългосрочен план. Тъй като АИАП предоставя аналитична и изследователска подкрепа на правителството, “Националният план за развитие” е и аргументация на държавната интервенция в икономиката. Той описва общите измерения на бъдещата икономическа политика. Макар и общо формулирани, целите на стопанската политика са кристално ясни: интервенцията няма да намалее, бариерите пред конкуренцията ще отпадат бавно, правителството ще продължава да се изживява като управителен съвет на корпорация.

Стопанската динамика в момента: макроикономически поглед

Описанието на стопанството, което откриваме в “Националния план за развитие”, се базира основно на данните от официалната статистика. Въпреки че повечето от данните на официалната статистика са коректно събрани и представени, все пак има основания да вярваме, че тя не успява да отчете икономическата динамика в нейната пълнота. Стопанското развитие в България през 2002 г. изглежда бе по-позитивно, отколкото отчете Националният статистически институт (НСИ).

Разбира се повечето основни индикатори на НСИ сочат, че се запазва положителната динамика след 1998 г. Частният сектор продължава да е единствен източник на ръста на икономиката – и трудно би могло да бъде иначе – където добавената стойност нараства с около 7.9% според НСИ.

Но най-вероятно миналата година икономиката е растяла по-бързо отколкото отчита НСИ. Това може да се докаже със следното наблюдение: Реалното нарастване на заплатите в частния сектор се счита, че е около 4% според данните на НСИ, а според изчисления на Института за пазарна икономика (които са непреки, изчисление през цени на търгуеми и нетъргуеми стоки; но пък вероятно по-пълно обхващат стопанството) това нарастване е около 9.7%. Това означава, че делът на нерегистрираната икономика се е увеличил през миналата година.

Запазва се тенденцията на увеличаване на делът на спестяването в дохода на българите. Спестяванията през 2002 г. бяха 14.5% от БВП; в сравнение с това през периода 1999 – 2001 г. нивото им беше между 12% и 12.8%. Това би могло да е резултат най-вече от увеличените доходи, следователно още едно потвърждение за положителната динамика в стопанството.

Успоредно с нарастването на спестяванията обаче има забавяне на общата инвестиционна активност в България. Като процент от БВП инвестициите през 2002 г. са намалели до 18.2% от 20.5% през 2001 г. (на базата на окончателните данни за първите 9 месеца на 2002 г.) Това развитие отразява една влошена стопанска среда. След като повечето икономически индикатори се запазват положителни, това най-вероятно е резултат от влошена среда за правене на бизнес, а именно прекомерна намеса на държавата в икономиката, както и лошо защитени имуществени и договорни права.

Съвместният ефект от намалелите инвестиции и увеличените спестявания може да се види в значителното намаление на дефицита по текущата сметка на платежния баланс: този дефицит намаля до 3.5% от БВП през 2002 г. от 7.5% през 2001 г.

Икономическата политика: какво да очакваме до 2006 г.

От “Националния план за развитие” става ясно, че държавата ще продължи с прекомерната намеса в стопанството. Основата на това е вярата на хората от правителството, че те управляват корпорация, оптимизират общото насочване на ресурсите в България. Правителството смята, че гражданите са им дали власт, с която да “развиват икономиката”, да създават заетост и доходи; изобщо вяра в това, че правителството може да е източник на просперитет, което разбира се вероятно се споделя и от значителна част от електората.

Основата на това социално планиране е в убеждението на правителството, че знае по-добре от гражданите как трябва да се изхарчат техните пари, къде да инвестират и как да използват труда си.

Както изрично е казано в “Националния план за развитие”, държавната намеса в стопанството ще бъде фокусирана в пет сфери:

-повишаване на конкурентоспособността на българската икономика;

-подобряване на базисната инфраструктура и опазване на околната среда;

-развитие на човешките ресурси;

-балансирано и устойчиво регионално развитие;

-развитие на земеделието и селските райони.

Разбира се няма ясна и точна дефиниция на “конкурентност”, когато става дума за национална икономика. Доколкото ми е известно, конкурентни могат да бъдат индивиди и компании, но не и икономики или нации. В този смисъл това послание е изпразнено от съдържание. Но не трябва да забравяме, че “повишаване на конкурентоспособността” ще е добро оправдание за привилегирована позиция за избрани компании и добре организирани групи производители. Тези, които убедят правителството, че техният отрасъл или компания са “стратегически”, “структуроопределяща” или “важна за националните интереси”, вероятно ще си издействат преференция в някаква форма. Традицията досега показва, че това са най-вече държавните фирми, но и някои частни компании, като “Кремикомци” или “Химко” например. Обещанието на правителството, че ще развива икономиката, би увеличило лобистките усилия. В общ стопански план всичко това означава, че повече ресурси ще се насочат от производствена дейност към усилия за преразпределяне на доход.

Все пак има и една друга възможност за тълкуване на приоритета за “конкурентоспособността на българската икономика” – създаване на рамка от правила, в която конкуренцията непрекъснато селектира най-добрите. Но ако това е така, защо изобщо е необходим “национален план” за българската икономика? Ако съдим от действията на сегашното правителство, едва ли става въпрос за такова разбиране за ролята на държавата. Може да се сетим за цял списък от искания към държавата, които получиха одобрение от настоящата администрация. Само като примери може да припомним, че производителите на зърно, тютюн, зеленчуци, торове, стомана получиха привилегия срещу другите играчи в икономиката. Цената естествено се плаща от всички данъкоплатци, както и от потребителите.

Развитието на земеделските и селски райони е доказателство, че става дума за социално-инженерно разбиране за ролята на държавата в стопанството. Развитието на дадени региони и сектори с помощта на държавата означава поне две неща. Първо, привилегия за някои фирми (и всички последици от това, описани по-горе). Второ, изкуствено развитие на сектори, които в свободния пазар не биха могли да задържат ресурсите, които пък непрекъснато са привличани от по-производителни начинания. Резултатът е по-малки шансове за ръст на производителността и доходите, следователно блокиран просперитет в името на социалното планиране.

“Балансирано и устойчиво регионално развитие” е част от същата матрица на мислене и правителствено действие. Няма нито един силен аргумент в подкрепа на това, че географски погледната, България трябва да изглежда еднаква навсякъде. Преките резултати от политики, насочени към “балансираното регионално развитие”, са по-малка мобилност на ресурсите, следователно по-малко възможности за преливане на ресурси към по-производствени стопански дейности. Казано накратко, и като предпоставки, и като последствия този правителствен приоритет е в съзвучие със останалите приоритети на икономическата политика, която не изглежда благоприятна за просперитета в България.

Двата приоритета – балансираното регионално развитие и развитието на селските райони – са в съзвучие с настоящата практика на управляващите. От една страна вече бяха обещани данъчни преференции за инвестиции в някои райони; от друга – бюджетите на държавните фондове “Тютюн” и “Земеделие” за 2003 г. показват, че правителството ще продължава да се занимава с преразпределение на доход между хора, заети в различни сфери на стопанството. Само за сравнение: фонд “Тютюн” се равнява на около 35% от приходите в държавния бюджет от данък върху личния доход или на един зает в онази част на стопанството, която добавя стойност, се падат по около 66 лв. годишно за издръжката на тютюнопроизводството.

Струва ми е особено опасно обещанието за държавно развитие на човешките ресурси. Изглежда, че хората ще продължават да са богатството на България в смисъл, че правителството е собственик на българите. (“Хората са богатството на България” е послание, което все още може да открие на интернет страницата на българското правителство.) Конкретните измерения на това послание вероятно съдържат обещание, че държавата ще запази контрол върху значителна част от сектора на услугите в икономиката, като здравеопазване, пенсионно осигуряване, образование.

От това може да се направят изводи за дългосрочните рискове пред българската икономика. От една страна, явно липсва воля за приватизиране на пенсионната система, която остава основна пречка на пазара на труда, както и главна заплаха за дългосрочната фискална стабилност. В момента около данъците (задължително осигуряване и лични данъци) върху наемането на труд, изчислени на основата на средната работна заплата, са около 41%. От средните разходи за труд в НОИ отиват около 25%. Политиката на правителството в тази област вече въведе допълнителни тежести, като минималните осигурителни прагове и регистрацията на трудовите договори.

От друга страна, очевидно няма разбиране, че образованието, науката и откритията, които са в основата на икономическия прогрес, се случват най-успешно в среда на конкуренция и частен интерес. Държавното образование ще продължава да е по-скоро инструмент за социална политика, отколкото дейност, която добавя стойност. То вероятно ще се окаже и сред пречките за фискална децентрализация на общините, които в момента (частично) финансират държавното образование.

Изглежда, че неприкосновеността на личните дела на гражданите, тяхната собственост и стопанска свобода ще останат принципи, които могат да бъдат нарушавани в името на социалното регулиране и програмиране. Въпреки че са в основата на конституцията, тези принципи остават на заден план. Водеща остава вярата на държавната администрация, че управлява корпорация. Затова нямаме основание да очакваме намаление на преразпределението на доход през бюджета, следователно на общата данъчна тежест, нито пък решаване на проблемите на държавните системи на пенсии и здравеопазване.

Освен всичко останало, изграждането на рамка от правила за свободна конкуренция явно не е сред приоритетите на икономическата политика. Именно заради всичко това, въпреки че българската икономика е сравнително динамичната в момента, оставам песимист за дългосрочното икономическо развитие на България.

Четири аргумента “срещу” субсидиите за лош тютюн

Георги Стоев

Поредното искане на публични пари – парите на данъкоплатците – дойде от представителите на част от българите, която така или иначе получава значителни суми публични пари. Парламентарната група на ДПС, както и група кметове, поискаха още пари на данъкоплатците, които да бъдат раздадени на техния електорат. В този случай става дума за онези производители на тютюн, които не са успели да продадат своята продукция на Булгартабак. Булгартабак, който преследва собствената си печалба, логично е отказал да изкупи тютюна с ниско качество от някои производители.

Новото искане за публични пари е извън рамките на това, което се полага на тютюнопроизводителите от държавния фонд “Тютюн”. Аргументацията на тази кампания се основа на факта, че миналогодишният климат е бил неблагоприятен за производителите на тютюн с България.

Без да се съмнявам в това, че природата е била неблагосклонна към българските тютюнопроизводителни миналата година, обръщам внимание на няколко аргумента срещу раздаването на парите на данъкоплатците за производството на лош тютюн.

Първо и най-очевидно е, че природният риск е част от живота на всички (в по-малка или по-голяма степен). Не е логично, нито морално, едни да получават държавна протекция срещу природния риск, а други (например собствениците на автомобили, които пострадаха от градушка миналата година) да не бъдат. По-важното е, че има редица начини да се застраховаме срещу риска, включително природния, и това е част от размяната в свободното стопанство. Това е част от бизнеса на застрахователните компании, както и част от решенията, които взима всеки разумен гражданин.

Ако правителството даде пари за нискокачествено производство, неговото послание към българските фермери, както и изобщо към българите, ще бъде: “Каквото и да произведете, независимо дали пазара го приеме или не, независимо дали сте разумни стопани или не, независимо дали сте се застраховали срещу нежелани събития или не, в края на краищата ние ще платим сметката.” Очевидно е, че това убива стопанските стимули. На тяхно място правителството насажда стимули за повече борба за парите на другите.

Второ, поддържането на сектора на производството на тютюн има своята цена за икономиката. Разходите, които се виждат, се равняват на около 35% от приходите в държавния бюджет от данък върху доходите на физическите лица. В края на краищата сметката се плаща от данъкоплатците. С други думи, на един човек – пушач или не – зает в онази част на стопанството, която добавя стойност, се падат по около 66 лв. годишно за издръжка на фонд “Тютюн”. Разбира се, това преразпределение създава разходи за икономиката, които е трудно да бъдат измерени, както всяка намеса на държавата в пазарните отношения. Именно това е един от силните аргументи срещу социалистическия тип държава (тази, която взима от едни и дава на други): аргументът на тоталната непредвидимост на ефектите; дадена политика може да има една цел, а да постигне нещо съвсем друго като краен резултат.

Трето, средствата в държавния фонд “Тютюн” са пари, събрани от всички данъкоплатци. Колкото и грубо да звучи, поддържането на този фонд е нещо като легализиран грабеж – взимане на пари от едни и даването им на други. Винаги е възможно група избиратели да бъдат обединени около желанието (или обещанието) да вземат част от собствеността на останалата част от гражданите. Само че, ако живеем в свободно общество – свободно от принудата, грабежа и насилието – конституцията и общовалидния морал не биха позволили тези желания да бъдат удовлетворявани. Ако това е възможно, мнозинството би могло през държавния бюджет да ограби малцинството.

Днес в България, както и в по-голямата част от света, добре организирани малцинства (какъвто е случаят на избирателите на ДПС) имат възможност да рекетират неорганизираното мнозинство. Но тези хора трябва да разберат, че е въпрос единствено на време другите избиратели да се организират достатъчно добре, за да не позволят това малцинство да взима техните пари. В крайна сметка икономическият дневен ред на подобен тип общество би затвърдил властта на държавата върху стопанството; защото повечето граждани ще разчитат на държавната принуда, за да ограбят останалата част от гражданството. Избягването на този негативен сценарий е възможно, само ако повече българи проумеят, че правителството не е източник на доход и работно място. Правителството не е източник на богатство; държавата няма собствени пари, а само взима парите на гражданите, които произвеждат доход.

Четвърто и последно, производството на цигари изглежда е стратегически сектор единствено за българското правителство, което раздава пари за производството на тютюн и цигари. Традицията показва, че се раздават държавни премии за производство на тютюн, както и целеви субсидии за изкупуване на тютюн. Целта беше да се осигури заетост в региони, които изглеждат катастрофално от стопанска гледна точка. Успоредно с това правителството целеше да се запази т.н. “стратегически сектор” на производството на цигари. В икономически смисъл секторът на производството на цигари не може и вероятно никога няма да бъде водещ: защото износът на цигари е около 0.3% от общия износ на български стоки, което е 12 пъти по-малко от износа на мебели и домакинско обзавеждане и 71 пъти по-малко от износа на дрехи и обувки. Единствените за които, секторът на тютюна и цигарите е стратегически, са тези, които имат някаква власт да се разпореждат с държавни пари в този (именно заради държавната намеса) гангстеризиран бранш.

Това са четири аргументи на здравия разум срещу раздаването на парите на данъкоплатците за производството на тютюн (особено нискокачествен). Това не са аргументи срещу производителите на тютюн, турското малцинство, производителите на цигари или пушачите. Това са аргументи срещу правителствения инстинкт да дава пари за щяло и нещяло, като непрекъснато подклажда исканията на гражданите за парите на другите.

По нищо не личи този здрав разум да се споделя от министъра на земеделието и горите в България. Г-н Мехмед Дикме е склонен веднага да обещае парите на данъкоплатците в отговор на всяко сравнително организирано искане към бюджета. Ако се ограничим само до няколко примера, ето какво бе подкрепено от държавата в рамките на земеделието миналата година:

-Пряка субсидия за производителите на зърнощю

-Премии и целеви субсидии за производителните на тютюн

-Защитни мита за производителите на зеленчуци.

Искания отправиха редица други фермери, вкл. производителите на дини, на мляко и др.

Разбира се, в един случай сметката се плаща от данъкоплатците – чрез по-високите данъци, а в друг – от всички потребители – чрез по-високите цени на “защитената от външна конкуренция родна продукция”. Това са няколко класически примера за натиск от добре организирани малцинства върху неорганизираното мнозинство. Ако отговорът на новото искане отново е “да”, исканията няма да станат по-малко.

Държавната субсидия за тютюнопроизводителите до един момент се опитваше да имитира пазарния механизъм, т.е. да се дават публични пари за нещо, което все пак има смисъл за някой. С други думи, докато има пушачи, има някакъв смисъл да се произвежда тютюн. Затова изглежда подкрепата за бранша на тютюна има позитивни ефекти за повече граждани – не само пряко заетите в бранша.

Именно в тази връзка последното искане обаче изглежда абсурдно в аргументацията си, тъй като се иска субсидия за нискокачествен тютюн, т.е. за тютюн, който никой не желае. Как да оправдаем харченето на пари на данъкоплатците за нещо, което не носи никаква стойност? Подобно харчене на парите на данъкоплатците би имал, разбира се, единствено някакъв социален смисъл – подкрепа за хора в региони, където стопанството има изключително ниски шансове, а преместването или адаптацията на хората там не става веднага.

От социална гледна точка може би има някакъв смисъл в създаването на изкуствена заетост (на едни да се плаща да копаят дупки, а на други да ги запълват). Само че имаме сериозни основания да смятаме, че би било по по-евтино помощта да се раздаде пряко на хората в нужда, отколкото да се харчат пари за нещо, което не струва нищо. Всеки икономист обаче знае, че е по-евтино помощта да се раздаде пряко на хората в нужда, отколкото да се харчат пари за нещо, от което няма смисъл. Компенсации за производство на нискокачествен тютюн биха намалили шансовете за производство на висококачествен тютюн в бъдеще.

Всичко това – аргументите на здравия разум – има смисъл да се повтаря, ако държавната подкрепа за производителите на тютюн не се приемаше като нещо нормално от хората в България. Но сякаш има някакъв консенсус, че в производството на тютюн трябва да се изливат публичните пари. Не се чуват гласове срещу непрестанното раздаване на парите данъкоплатците в тази посока. Само като потвърждение на това може да посочим приватизацията на Булгартабак, която беше частично обвързана с т.н. “социални” ангажименти. “Социалните” ангажименти са задължения за заетост и за изкупуване на български тютюн. Срещу тази техника на приватизиране също нямаше особено много гласове против. Затова мисля, че хората, които плащат данъци в България нямат особен проблем с това, че тютюнопроизводителите непрестанно са подкрепяни от държавата с техните пари.

Късогледите не могат да смятат: Следващият бюджет на НОИ издава прекомерен оптимизъм и липса на далновидност

Георги Стоев

За да се разберат рисковете, които носи държавната пенсионната система в България, са нужни най-малкото две неща. Първо, интерес към шансовете на България да остане стабилно място от политическа и макроикономическа гледна точка не само следващите няколко години. Второ, прозорливост за ефектите, които може да има срутването на най-голямата финансова пирамида в България, която на всичкото отгоре е и държавна. “Финансова пирамида” е коректно и точно определение на Националния осигурителен институт (НОИ), който е агент на държавата по събиране на данък “пенсия” и плащането на пенсии. Най-популярната дефиниция на “финансова пирамида” е нещо такова: парите на новите участници в системата се използват за плащания към други участници; ползата от участие зависи изцяло от това дали ще има нови участници в бъдеще. Пенсионният механизъм на НОИ е именно такова нещо: пенсиите на настоящите пенсионери зависят изцяло от събраните приходи от данък “пенсия” (който е познат и като “задължително пенсионно осигуряване”).

Преди десетина дни парламентарната Комисията по бюджет и финанси изслуша внимателно управителя на НОИ и после прие на първо четене предложения бюджет за 2003 г. Очакванията на администрацията включват нарастване на приходите на НОИ с повече от 400 млн. лв. и достигане на общи приходи от 2.4 млрд. лв., докато разходите се предвижда да бъдат в размер на 3.1 млрд. лева. Разликата между разходи и приходи е около 700 млн. лв.

Същата парламентарна комисия наскоро одобри изпълнението на бюджета на НОИ за 2001 г. Оказва се, че очакванията са били твърде оптимистични. Приходите на държавния пенсионен фонд са по-малко с 210 млн. лв. от предвидените. Субсидията, която НОИ е получил от централния бюджет – финансиран с други видове данъци, но събрани от същите данъкоплатци – е била над 860 млн. лв., което е значително над одобрените в бюджета 620 млн. лв. Това разбира се е нарушаване на Закона за държавния бюджет за 2001 г. По-важното е, че депутатите ще се наложи да проумеят, че гражданите очевидно имат избор: да плащат или не данък “пенсия”. Вижте само следния пример: осигурителният доход, върху който самоосигуряващите се плащат данък “пенсия” през 2001 г. е близък до законовия минимум от 2 минимални работни заплати. Можете ли да повярвате, че почти всички еднолични търговци и хора на свободна практика имат доход под или някъде около 160 лв. на месец?

На тази основа не мога да разбера оптимизма за финансовото положение на пирамидата НОИ през 2003 г. Очакваните по-големи приходи се аргументират формално с (1) въвеждане на осигурителни прагове, (2) задължителното регистриране на трудовите договори и (3) увеличаване на броя на осигурените лица в резултат на държавни програми за насърчаване на заетостта. Осигурителните прагове и регистрацията на договорите е нищо друго освен прекомерна намеса на трудовия пазар, ефектите от която ще бъдат обратни на целите. Те се целят в гражданите, които не желаят да участват в модела на НОИ – тези, които се пла.ат данък “пенсия” върху минималната заплата или не плащат въобще данъци. Напълно e възможно хора, които са плащали през предишни години, да преустановят участието си в системата в момента, в който се въведе минимален осигурителен праг от 350 лв. например. Тогава приходите, вместо да се увеличат, всъщност ще намалеят. Логично е да очакваме, че нововъденията ще накарат още повече играчи да търсят начини да избегнат модела на НОИ за принудително изземване на доход.

Държавните програми за заетост се финансират също от данъкоплатците. Те трябва да финансират и осигуровките на заетите в програмите. Държавните програми, които ще увеличат приходите на НОИ, са просто още един канал, по който парите на произвеждащите българи отиват в НОИ. Оказва се, че НОИ ще изземва дохода на тези, които произвеждат доход, все повече разчитайки на непряко финансиране с парите на данъкоплатците.

С други думи, държавната пенсионна система е класически пример за обещание, което може би никога няма да бъде изпълнено. Ако НОИ продължи да действа на принципа на финансовата пирамида, то общият икономически сценарий е по-скоро негативен и изглежда горе-долу така: Пенсионерите вероятно няма да намалеят, нито очакванията им за държавна пенсия. От друга страна, желанието на хората да участват в системата на държавно пенсионно осигуряване ще намалява (това може да се измери като процент от създавания доход, който хората са готови да дадат пряко на НОИ). Тогава НОИ ще иска да получи другите данъци на хората – тези, които отиват в централния бюджет. Но централният бюджет едва ли може да събере още по-голям процент от създавания доход. Особено при положение, че по-голямата част от българите очакват да получат нещо от централния бюджет, а не да бъдат нетни платци на данъци. Крайният резултат е политически хаос и икономическа криза, вероятно по-опустошителна от тази в Аржентина преди година.

Все пак има решение. То е в премахването на държавната пенсионна система и съответно закриването на НОИ. Бъдещите пенсионери тябва сами да поемат отговорността за старините си, т.е. осигуряват се в частни фондове или спестяват в някаква друга форма. Сегашните пенсионери пък получават финансиране от централния бюджет, което разбира се постепенно ще намалее, защото на бъдещите пенсионери няма да е обещана държавна пенсия. Последното ще наложи допълнителна данъчна тежест върху тези, които работят сега, но тя няма да е по-голяма от общаъта данъчно-осигурителна тежест днес. По-важното е, че тази тежест ще е само временна и ще си струва избягването на задаващата се криза.

Според данните от наскорошно изследване повече от 80 милиона души по света имат възможност да се осигуряват и в индивидуални партиди (в повечето случаи частично частно пенсионно осигуряване). Става въпрос за сравнително разнородни страни като Чили, Швейцария, Холандия, Австралия, Дания, Унгария, Казахстан, Боливия, Полша, Хонг-Конг, Швеция и други. (Подреждането е според годината на премахване или драстично съкращаване на държавната пенсионна система през периода 1982 – 2000 г.)

Истинското пенсионно осигуряване не може да нищо друго освен вид спестяване – заделяш от дохода, когато си млад и продуктивен, за да имаш да харчиш на старини. Сегашната пенсионна система в България е далеч от този механизъм. Тя е държавно обещание, че държавата ще продължава да принуждава следващото поколение да плаща повече данъци. За съжаление волята за реформа липсва най-вероятно заради неразбиране на фискалната опасност или просто защото политическото късогледство преобладава.

Един бюджет, две Българии: Мнозинството българи вярват, че има безплатен обяд и то вечен

Георги Стоев

Когато някой влезе вкъщи и без мое съгласие вземе каквото хареса, наричам това грабеж. Когато някой посегне на нещо, което е моя собственост, без аз доброволно да съм влязъл в сделка с този човек, това е грабеж. Когато правителството взима моя доход, а после го раздава на други хора – повечето от които не познавам – това официално се нарича “данъчно облагане”, “обществено осигуряване” и “социални разходи”. Първият вид грабеж е незаконен, вторият – узаконен.

В публичния бюджет за 2003 г. виждам цифри, според които държавата ще продължава да се занимава предимно с преразпределяне на доход. В този сравнително прост процес държавата взима от тези, които произвеждат, добавят стойност, рискуват на пазара и доброволно разменят труд срещу труд. Част от взетото държавата дава на другата част от хората в България – тези, които по една или друга причина не произвеждат доход. Другата част от иззетия доход изчезва някъде по веригата на преразпределението. Така държавата разделя българите на две: едната част плаща сметката на другата. Първата част вижда как правителството изземва нейния доход, втората доброволно е решила да бъде финансово зависима от правителството.

Бюджет 2003 обещава на хората, които произвеждат тютюн около 130 млн. лв., на другите фермери – около 50 млн. лв., на хората, които работят в БДЖ – около 70 млн. лв., на хората, които работят в мини – около 17 млн. лв. Успоредно с това се очаква държавата да плаща пенсии – около 3 млрд. лв. през следващата година – стипендии, помощи, заплати на хора в администрацията. Всичко това са само преките плащания със сравнително ясен адресат. Те са предназначени за конкретни групи, конкретни гласоподаватели, конкретни българи. По-трудно е да разграничим получателя на другите видове държавна подкрепа – като например субсидията за здравеопазване, градски транспорт или държавната поща. Сбора на субсидиите и разходите за “социално осигуряване и грижи” е около 6 млрд. лв., малко под половината от целия бюджет и към 17% от брутния вътрешен продукт.

Някой все пак трябва да плати огромната “социална сметка”, която правителството обещава на гражданите. Това не може да е друг освен предприемаческия сектор, хората, които се занимават с произвеждане на доход, а не със завземане на дохода на другите. Предполагам, че фермерите, които произвеждат зърно, разбират, че държавата не произвежда, т.е. тя няма собствен доход, с който да изкупи тяхната продукция. За да плати своите обещания, държавата ще се опита да вземе пари от тези, които добавят стойност и доход. Произвеждащите българи са около 2 млн. – 1 млн. и 800 хил. заети в частния сектор и около 200 хил. заети в онази част на обществения сектор, за която с някои условности може да приемем, че добавя стойност. В България те са около 30% от хората над 15 г. и ¼ от цялото население.

Вижте следната проста сметка: 2 млн. човека, които добавят стойност, и 6 млрд. лв. “социални разходи” и субсидии, това прави по 3000 лв. на произвеждащ българин през 2003 г. Това са само парите, които отиват през правителството в други българи. В тази цифра не влизат разходите за “публични услуги” – като съдебната система, поддържането на реда, армията и пътищата например – за които приемаме, че се ползват от всички граждани. Тези 3000 лв. са около ¼ от произведения доход от българите. Още около ¼ от дохода ще е необходим за финансиране на останалите разходи в бюджета.

Наблюдаваме тотална липса на политическа воля преразпределението на доход през българското правителство да бъде намалено. Администрацията продължава да вярва, че пенсионният модел – основан на принципа на финансова пирамида – ще бъде фискално устойчив, т.е. няма да генерира застрашителен дефицит. Само че вече над 1/3 от пенсиите ще се плащат от централния бюджет – това е разликата между изплащани пенсии и приходи от данък “пенсия” (наричан още задължително пенсионно осигуряване) – което е финансиране от данъци, срещу които няма дори обещание за бъдеща държавна пенсия.

В резултат на делението на гражданите на две – нетни данъкоплатци и зависими от държавата – като че ли правителството дели българите на две: производители и потребители. Разбира се в икономиката е невъзможно един човек да е потребител без да е производител (без да е произвел доход, които да потреби). Но в терминологията на правителството “потребителите” са тези, които взимат пари от държавата, а след това все пак трябва да си купят нещо на свободния пазар. Затова “защитата на потребителите” и “защитата на производителите” са два различни лозунга, зад които застават различни групи. Синдикатите застават зад първия, най-вече защото се отъждествяват с хората в зависимата България – заети в бюджетната сфера и в големи предприятия, на които е обещана държавна подкрепа.

След като половината от дохода на произвеждащата част от България минава през публичния бюджет, няма начин данъчната тежест да бъде по-ниска от половината от дохода. Правителството няма основание да очаква, че стимулите за участие в неформалната икономика ще намалеят. Напротив, след въвеждане на минимални осигурителни прагове по браншове, смисълът от оставане в регистрираната икономика за много работодатели ще изчезне. Също така много повече сделки ще станат неформални след увеличаване на някои непреки данъци (особено акцизите върху горивата). Изобщо няма основание да очакваме, че приходите в бюджета могат да бъдат увеличени. Все пак правителството обещава увеличение на публичните разходи.

Само част от публичните разходи се отнасят за “публични услуги”. Другите разходи са подкрепа за определени групи българи. Хората в подпомаганите групи, които са мнозинство, получават част от дохода, произведен от малцинството. Те гласуват за правителство, което им обещава да се грижи за тях, да ги обезпечава финансово и да им създава работа. Обаче създаването на работа от правителството не означава добавяне на стойност, а даване на пари на тези, които не добавят стойност. Добавянето на стойност и следователно създаването на доход е резултат от предприемаческо усилие, търсене, откритие, и доброволна размяна. Доходът не може да е резултат от държавната принуда или от създаването на бариери пред размяната. Принудителното изземване на доход от произвеждащата България дава на другата България вече произведен доход. Стимулите на първата България да дава част от дохода си на българската държава стават все по-малки, което ще блокира поне част от “социалните” обещания на правителството.