БНБ трябва да се въздържа от повече мерки “срещу търговския дефицит”

Не сме привърженици на “моделирането” на икономиката. Принуждаваме сме да влизаме в “макроикономически модели” и сметки, защото аргументите в подкрепа на неразумни икономически политики се базират на такива. Малко от колегите икономисти признават, че значима част от ефектите от една политика могат да бъдат трудни за измерване и предвиждане. Това те подкрепят с модели, които описват как “икономиката реагира” на различни промени в действията на правителството. Ако оставим дебата изцяло в сферата на методологията, рискуваме да изгубим позиция при формирането на общественото мнение за или против някоя политика. Изглежда все още широката публика вярва, че макроикономистите имат за задача да намерят най-добрата политика за увеличаване на доходите.

Този компромис с техниките на анализ, в които сме тренирани, понякога ни поставя в неловко положение. Някой предлага някакво конкретно решение на даден “макроикономически проблем”. Това обикновено се прави с добри намерения – просто този, който прави предложението, иска “да оправи нещата” без да подозира за редица ефекти, които не биха се харесали на него самия. Традицията в България е тези предложения да се правят относително хаотично. За широката публика не е важна аргументацията на политиката, а е важно тя да е предложена от “специалист в съответната област” (например, ако правителството ще строи атомна централа с пари на данъкоплатците, важното е “енергийните експерти да се обединят около правилността на идеята”). За политиците проблемът с аргументацията съществува дори в по-малка степен. Поне така изглежда от публичните обсъждания, включително в пленарна зала на парламента, както и от формалните мотиви, задължително прилагани към всеки проектозакон.

Тежестта на аргументите, колкото и абсурдно да изглежда, се стоварва върху тези, които не подкрепят дадена политика. С други думи, от момента на предлагане на политиката от “специалист” публиката започва да счита, че тази политика е разумна до доказване на обратното. Липсва традиция и натиск за аргументиране на ползите и загубите. Така се оказва, че много често трябва да обясняваме – и то с “модели” – че дадена политика е ненужна и вредна или че някое стопанско явление не е макроикономически проблем. Вероятно сме сред малцината, които представят на обществото и успокоителни анализи в стил “търговският дефицит не е проблем пред икономиката” и “инфлацията няма да се увеличи след влизане на България в ЕС”. До известна степен подобно поведение имат и икономистите на централната банка, които по-скоро се опитват да успокояват духовете около “макро-проблемите”. Така например систематичната ПР политика, която обяснява на Българите ще замени лева с еврото по сегашния курс, е нужна и очаквана от пазарите.

БНБ изневери на тази традиция, когато започна да “обръща внимание на търговския дефицит като проблем пред икономиката”. Не знаем кой започна първи – МВФ и българската централна банка – но за изключително кратък период от време и двете институции успяха да наложат усещането, че “нещо трябва да се направи”. За много малко време в обществото вече и непрофесионалните икономисти говореха за проблема “търговски дефицит”. А българските медии просто съобщиха на обществото за задаващата се интервенция в банковия сектор – между другото все още основен механизъм за канализиране на спестяванията в капитал. Така само за няколко месеца, без особено ясна аргументация, без особена опозиция от самите търговски банки, БНБ започна да въвежда серия от рестрикции в банковия сектор. Цялата публично известна аргументация на това се свеждаше до “дефицита по текущата сметка”. Целите оставаха неясни, но общо казано явно бяха “намаляване на дефицита”. Днес, близо две години след началото на тази кампания, не е ясно дали тази политика постигна целите, защото просто такива не бяха поставени по ясен и конкретен начин. Самото успокояване на кредитния растеж беше непосредствена цел, но крайната цел оставаше търговския дефицит.

Според последните данни на БНБ за международните плащания търговският дефицит през 2005 г. е достигнал рекордни стойности от около 5.2 млрд. евро или около ¼ от БВП (по предварителни оценки за миналата година). Дефицитът по международните плащания също достигна рекордни нива от 15% от БВП. Тези цифри могат да бъдат погледнати от паричните власти от два ъгъла. Първата възможна гледна точка е, че най-вероятно интервенцията в банковия пазар не дава резултат, що се касае до формалната цел за редуциране на дефицита по международните плащания. Нещо повече, основният ефект от тези политики беше нанасянето на допълнителни разходи на банките за справяне с административния режим без никакви извести ползи за икономиката. Логично би следвало БНБ да се въздържа от подобни интервенции в бъдеще.

Другият възможен но не и препоръчителен поглед към тези данни е следния: рестрикциите не бяха достатъчни, следователно ще трябва да продължим с тях като дори въведен нови мерки. Това до известна степен е подкрепяно и от изказвания, идващи от неправителствения сектор – например в последния доклад на Центъра за икономическо развитие търговският дефицит се изтъква като рисков фактор за икономиката.

Таблицата в рубриката “икономически индикатори” дава тема за размисъл на тези, които търсят връзка между потребителското кредитиране и търговския дефицит. Дефицитът по международните плащания се увеличи с 1.5 млрд. евро през миналата година в сравнение с 2004 г. Увеличението на дълготрайни потребителски стоки беше едва 170 млн. евро или 0.8% от БВП. В същото време вносът на инвестиционни стоки се увеличи с близо 1 млрд. евро. Не отричаме връзката между кредитната експанзия и увеличението на вноса. Но отричаме тълкуването и като макроикономически проблем, а не като индикация за относително бързото (на фона на динамиката на БВП) натрупване на капитал в икономиката.