Георги Стоев: Валутният борд ще се запази, левът не е надценен

Ако бях министър на образованието, щях да сключа договор със синдикатите още в началото на мандата. В него трябва да са записани ясно точките на управлението, включително кога се вдигат заплати, срещу какви реформи и кой колко пари получава, казва пред ЕКСПРЕС.БГ икономистът от Industry Watch. И още: Еднократно увеличение на заплатите само по себе си не е някаква макроикономическа опасност.

Г-н Стоев, какъв е най-добрият сценарий за излизане от кризата с учителската стачка от Ваша гледна точка?

Най-разумният вариант и за двете страни е синдикатите да се съгласят на една сериозна реформа в средното образование. Тя трябва да включва съкращаване на броя на учителите и обвързване на техните доходи с резултатите от труда им. Споразумението за заплатите е политическо решение. От една страна, отговорността за това е у министъра на образованието, който явно не е бил достатъчно ясен в своята програма и може би не е бил разбран. Част от отговорността е и на самите синдикати, които искат повече пари на данъкоплатците, без да ги обвържат с конкретни подобрения на труда на учителите.

Как ще се отрази едно голямо увеличение на учителските заплати на икономиката?

Не бих искал да влизам в дебата за това дали учителите трябва да получават повече пари от миньорите, например. По-важният въпрос е защо учителите, които са по-производителни и по-предпочитани от учениците, не получават значително повече пари от своите колеги. А дали ще бъдат заделени повече средства за образование – това е фискален проблем. Те трябва да дойдат от другите данъкоплатци и не е ясно дали те са съгласни. Защото синдикатите искат пари, но те трябва да си стиснат ръцете не само с министъра на образованието, а и с всеки един гражданин на България.

Ще намалее ли конкурентноспособността на частния трудов пазар, ако заплатите в публичния сектор се повишат значително?

В бюджетни сфери работят някъде около 7-8% от заетите в икономиката. Дори и да им вдигнат заплатите с 30, 40 или 100%, позициите им са относително малък дял от трудовия пазар. Струва ми се, че малко се размиват нещата. Ако се цели в момента заетите в образованието да не го напуснат, това означава заплатите им да се вдигат с процент, съобразен с инфлацията. Самият факт, че в момента работят в държавното образование и не напускат, означава, че са относително доволни. На синдикатите исканията са малко по-различни. Те са свързани с това, че в бюджета в момента има пари и икономии в системата, затова трябвало да се дадат на учителите. Това е хубаво като еднократен иск. Проблемът е, че дългосрочно няма откъде да дойдат повече средства. Учителите трябва сами да разберат, че техните пари ще бъдат обвързани с производителността им. По друг начин казано – ако искат двойно увеличение, трябва да са готови на 50-процентни съкращения.

Но съкращенията винаги се приемат „на нож” в бюджетния сектор…

Много ясно трябва да се каже дали образованието е социална дейност на правителството, чрез която се създават работни места на учителите по селата и малките градове. Но от икономическа гледна точка то е производство на знание и предаването му на следващите поколения. Дори учителката в Ихтиман да запази своето място, на дневен ред остава въпросът какво учат децата в България и как ще се интегрират на трудовия пазар. Това трябва да е ясно заявено в платформата на сегашния, а и на следващия ресорен министър.

Как бихте оценили действията на Даниел Вълчев в настоящата ситуация?

Дори идеята за реформа да е била смела и разумна, когато министърът дойде на власт със своята програма, проблемът с комуникирането със заетите в тази сфера остава на дневен ред. Аз, ако бях министър на образованието, щях да сключа договор със синдикатите още в началото на мандата. В него трябва да са записани ясно точките на управлението, включително кога се вдигат заплати, срещу какви реформи и кой колко пари получава. Фактът,че синдикатите използват неяснотата в изказа и твърдостта на министъра, е може би по-скоро PR-проблем, отколкото икономически или политически. Но той се превръща в политически проблем.

Съгласен ли сте с тиражираните прогнози за много висока инфлация заради по-високите учителски заплати?

Знам, че има колеги, които обвързват двете неща – инфлацията на българския лев със заплатите в бюджетните сфери. Ако бъдем докрай коректни, трябва да кажем, че едно еднократно увеличение на заплатите само по себе си не е някаква макроикономическа опасност. Проблемът е, че то ще бъде последвано от други искания, а това може да доведе до сериозен натиск върху бюджета. И тогава или трябва да се дадат тези пари, или не и например да падне правителството. Но да се стигне до инфлация на лева, измерена в евро – това е политически въпрос. Той е свързан с идване на власт на партия, която със своето мнозинство в парламента да промени закона за централната банка. Това не го виждам като възможност. Не бих направил прогноза, че ще се промени валутният борд и левът ще се обезцени спрямо еврото.

Подценен ли е левът, каквито твърдения се чуват?

Аз не съм от икономистите, които смятат, че левът е подценен или надценен. Така че този въпрос трябва да го зададете не тези, които го твърдят и те да се опитат да се аргументират. Ще им бъде трудно да обяснят защо сегашният валутен курс да не е реален.

Бихте ли направил паралел между случващото се в страната сега и през 1996 г.?

1996 г. е възможна единствено чрез политическо решение за отказ от валутния борд. Възможен е и вариант, при който той се запазва, но бюджетът среща силен натиск за увеличение на заплатите и излиза в дефицит. Това е сценарий от типа на аржентинския валутен борд, при който бюджетният дефицит е причина за дестабилизация на цялата икономика. Ако Пламен Орешарски продължи да отстоява бюджетната стабилност, няма причина да се безпокоим за такова нещо.