2007 г. – Образованието остава изцяло политически монополизирана система

Георги Стоев


Две важни за образованието неща се случиха през 2007 г. Най-пресен е споменът за учителската стачка. Той е негативен от икономическа гледна точка, защото учителите и по-точно синдикатите им се възпротивиха на реформата в образованието. Но това събитие безспорно е важно в икономическия и бюджетния живот на България.

Другото нещо, което остана по-незабелязано, бяха първите стъпки за ефективна децентрализация на българското училище и плаха, но все пак някаква реформа. Имам предвид въвеждането на пилотни делегирани бюджети в някои общини, опитите да се въведе диференцирано заплащане и да се дадат малко повече права на училищните директори да управляват своя персонал.

Много е важно какво целяха и какво постигнаха със стачката синдикатите. Те искаха увеличаване на разходите за образование, без това да е подплатено с увеличаване на производителността на заетите в този сектор. Това трудно може да стане при сегашните бюджетни и макроикономически условия. Истината е, че българският учител няма да стане по-богат след изминалите преговори между синдикати и правителство. Единственият път това да стане е да се увеличи неговата средна производителност. Това минава през децентрализация на училището, конкуренция между училища, общини, учители.

Знам, че много директори, като прочетат това, ще кажат „Ние не сме поточна линия”. Истината е, че образованието е някакъв вид завод за знания и обучение на млади хора. Повечето от резултатите му могат да се измерят с цифри. Дали ще мерим най-очевидните неща като брой часове и ученици в паралелка или пък външното оценяване, например средни резултати на матури, това е въпрос на методика. Но накрая трябва да си зададем въпроса какво точно финансираме с нашите пари на данъкоплатци, какво произвежда тази система и дали ползите от нея са по-големи от разходите, които ние плащаме.

В момента системата на образованието финансира заплати на учители, а не толкова знание на ученици. За съжаление тя е социална по своя характер, създава заетост на определена прослойка хора, наречени учители. Това е система, която с парите на всички финансира хора, които не са си намерили работа в нормалния конкурентен, частен сектор. Разбира се, че ако образованието е среда за конкурентно доставяне на услуги, ползите от тях щяха да оправдаят разходите. Но тъй като системата е изцяло политически монополизирана, ние живеем в свят, в който образованието е социален домейн, а не индустрия, произвеждаща знания.

Не мисля, че трябва да се търси чисто икономическа логика за състоянието в образованието, по-скоро става въпрос за политическо решение.

Ако сравняваме Даниел Вълчев с предшествениците му, той се очертава като един от успешните министри на образованието в съвременната история на България. Ако го сравняваме с други негови колеги в Министерския съвет, също бих го нарекъл успешен министър. Най-малкото, защото се опитва да облече в икономическа аргументация харченето на публични средства. Той е един от малцината в това правителство, които разбират, че когато се харчат чужди пари, те трябва да се аргументират с ползи. Разбира се, трябва ясно да се каже, че той не успя да прокара реформите. Да, той получава кредит на доверие, защото поне изказа на глас необходимите реформи в сферата на висшето образование, в бетонираната нафтализирана система на БАН. Но някой прави ли ги?

Най-голямата съпротива в средното образование срещу реформите идва от синдикатите. Но техният глас не винаги съвпада с този на учителите. Аз нямам изследване за това какво иска средният български преподавател. Но блокиране на реформата в толкова забатачена сфера очевидно не е в интерес на заетите в нея. Имаме нужда от ново разбиране на образованието, от преход от социална дейност към услуга, макар и непазарна в сегашния си вид.

За да разберем какво точно произвеждат учителите, трябва да въведем елементарна конкуренция между тях и показатели за сравнимост на тяхната ефективност. До момента, до който Министерството на образованието разпределя пари по училища, на ученик, няма да има ясна количествена оценка на резултата от работата на един учител.

Повечето от идеите, записани в стратегията за развитието на образованието и изобщо в документите на министерството, съдържат в себе си правилната посока. Не бих критикувал реформата на идейно ниво, въпросът е как тя се довежда до край – как матурите се въвеждат ефективно, как диференцираното заплащане започва да се прилага от директорите, как се управляват делегираните бюджети. Ясно е, че по тези въпроси ще има вътрешна опозиция в самата система, а вероятно и на политическо ниво в управляващата тройна коалиция. Въпросът е в оставащите две години до края на мандата на правителството дали ще се случат някои от тези неща и кои точно.

Средното образование трябва да е приоритет №1 на сегашната администрация и така трябва да бъде. Това е най-болезненият сектор за българското общество и за работодателите, които виждат с какъв човешки ресурс трябва да се съобразяват, а и за самите българи, които финансират система, която не произвежда по никакви стандарти качествен продукт.