Растеж, растеж...забавяне, забавяне

от Лъчезар Богданов


Расте добавената стойност, расте износът, расте вносът, растат инвестициите, расте заетостта... Растат печалбите и доходите. Всички индикатори на икономическа активност отбелязаха ръст през тази година. Може да сме по-бавни от Естония и Ирландия, но на фона на стагниращите икономики в "Стара Европа" България изглежда като остров на възможностите. По-важно, това направи достатъчно ясно и за непросветения в икономическата теория, че размяната и стопанската активност не са игра с нулева сума, че е възможно едновременно всички участници да просперират. "Класова борба" няма, няма забогатяване на едни за сметка на обедняване на други - както мнозина неикономисти продължават да представят пазарната икономика.

Забавяне, забавяне...

Някои неща обаче се забавиха. Например трафикът в София или времето за извършване на строителни услуги. Общото обяснение е, че съществуващият капитал и инфраструктура по-трудно поемат нарасналото търсене. Преди няколко години група макроикономисти спорихме дали българската икономика "може да понесе твърде висок растеж". Аз бях от тези, които смятаха, че никой растеж не е твърде висок, или колкото повече, толкова по-добре. Във всички измерения без едно бяхме прави - но забравихме за ограниченията на наличния капитал - физически, човешки и технологичен. С други думи, ако една улица е строена за 100 коли, тя трудно ще пропусне 10 000, или ако една строителна фирма имат капацитет за работа по 3 сгради, едва ли ще може да свърши бързо и качествено работа по 30.

Изводът е, че има още много къде да се инвестира, и това да доведе до повишаване на ефективността, а оттам - на благосъстоянието.

До последния човек...

Засега обаче разширяването на бизнес активността става основно чрез включване на фактори на производство, които допреди са били извън размяната. Това беше твърде очебийно през завземането на земи за ново развитие - било в селските ниви близо до курортите, било в междублоковите пространства и изоставените индустриални зони около големите градове. Ако гледаме през исторически очила, бихме нарекли това колонизиране и цивилизоване - превръщането на пустошта в икономически актив, генериращ доход. През 2007 г. обаче този процес стана видим и през случващото се на пазара на труда. В София и Варна вече официално няма безработица (почти), а за страната нивото спадна до под 7%. За по-малко от 2 години работните места се увеличиха с 250 000. Това обаче означава, че свободният ресурс от хора до голяма степен е зает, а оставащите са или на проблемна възраст (до пенсионна), или с тотална липса на умения и грамотност. Доколкото пустееща земя засега има още, то хората, годни за работа, започват да се изчерпват. Следващата година ще е вероятно първата, в която липсата на работна сила ще изпревари като обществено възприет проблем безработицата.

Цените - нагоре...

Потребителската кошница на НСИ, "натоварена" с хляб, отопление и горива, ще отчете висок ръст на цените за 2007 г. - поне спрямо предходните години и спрямо повечето страни от ЕС. Но в голямата си част това поскъпване е движено от глобални тенденции, без да отразява промени в местната икономика. С други думи, нарасналите доходи на българите не причиняват повишените цени на хляба, бензина и сиренето. Изобщо степента на интегрираност на икономиката ни в глобалния пазар е достигнала степен, при която цените на търгуемите стоки следват почти незабавно случващото се в останалата част от света.

Потребителските цени обаче не мерят измененията в стойността на активите. А местните активи поскъпнаха отново през 2007 г. - както финансовите (акции на български компании), така и реалните (т.е. недвижимите имоти). Техните цени са пряко следствие от нарасналото търсене. То може да се финансира както от чужбина, така и от вътрешни спестявания.

Докато потребителските цени за шест години (от 2001 г.) са се повишили с 40%, стойността на жилищата средно за България е нараснала 3.5 пъти, а индексът SOFIX на фондовата борса - 17 пъти.

В същото време, движена от нарастващата заетост, средната заплата за последните 12 месеца се е увеличила с 20%. И това са официалните данни, които по подразбиране не могат да включат плащанията в брой без трудови договори и платени данъци. В този смисъл "цената на труда" расте по-бързо от "цената на храната" или "цената на облеклото" - което, от една страна, е мерител за увеличено благосъстояние, но пък е сигнал за бизнеса, че разходите за труд растат изпреварващо.

Данъци, тежести ...

Размерът на общата данъчна тежест, измерена като съотношение между бюджетните приходи и БВП, е висок и остава такъв и през 2008 г. Правителството далеч не е направило завой надясно, облекчавайки обществото с по-ниско облагане. Но предприетата политика на намаляване на преките данъци има съществен ефект върху стимулите за икономическо поведение. Косвените данъци се събират, когато потребяваш, преките - когато спестяваш, инвестираш и произвеждаш. Когато правителството намали преките данъци (и то до относително ниски нива, каквито ще станат в България), то "награждава" предприемчивите и работливите. Високите данъци се плащат от честните и спазващите закона, а останалите минават метър - скривайки дейност, не отчитайки обороти или директно с подкупи за контролиращите органи. При намалени ставки, "наказанието" да спазваш закона се ограничава, и съответно - "печалбата" за заобикалащите го. Общият ефект е, че тежестта на данъчната система се прехвърля от спестяващите, предприемчивите, произвеждащите в рамките на закона към декапитализиращите, консумиращите и нарушаващите закона.

Така погледнато, дори БСП може да определи промените като "леви" или "социално насочени" - нали те облекчават "честния бизнес" и "трудещите се", които в момента са плащали по-високите данъци, а пък престъпниците и без това не плащат данъци. Но това няма значение - защото ниските данъци "работят", носейки по-добри стимули за икономически активните и в крайна сметка, отново генерирайки високи приходи в държавния бюджет.

Правителството - реформатор?

Събитията добиха странен обрат през последната година, изненадвайки повечето от анализаторите и вероятно - дори самите политици. Ако се върнем 18 години назад, ще си спомним, че първото споменаване на "икономическите реформи" беше в контекста на "излизане от кризата". Малко по-късно се добави стремежът към създаване на "нормална държава", а след още малко - присъединяването към ЕС. Изобщо "реформи" в България се правеха или заради спасяване на положението, или заради хармонизиране с ЕС - и в двата случая с натиск отвън. Така стана приватизацията, закриването на част от губещите предприятия и банки, въвеждането на валутния борд, либерализирането на търговията, свободното движение на капитал и услуги.

Ето защо очакваното развитие беше към още една доза "реформи по необходимост" - приватизация на още няколко дружества, намаляване на субсидиите за губещи дейности и други подобни. Нищо такова не се случи и за съжаление няма перспектива скоро да стане - а някак изглеждаше лесно да се скриеш зад "международните институции".

В същото време в средното образование ще има делегирани бюджети, съчетани с матури - две стъпки едновременно, а вероятно ще се добави и диференцираното заплащане на учителите. Тези промени не могат да се свържат с натиск отвън, нито пък правителството може да си измие ръцете с МВФ, Световната банка или Брюксел.

В подобен дух беше и декларираната мярка за съкращаване на администрацията с 12% през 2008 г. - както се казва, дано да стане.

Трети пълен мандат?

Можем смело да твърдим, че личните възприятия по този въпрос са раздвоени. Част от политиците в опозиция и медиите създават усещането за перманентна криза в коалицията и належаща нужда от нови избори. В същото време това правителство ще е, както изглежда, третото подред, завършило пълния си мандат. Каквито и да са причините за тази устойчивост на управляващите, резултатът е обща политическа стабилност.

Още повече правителствената политика по никакъв начин не застрашава макроикономическата стабилност. Бюджетът реализира излишък всяка година, а държавният дълг намалява и, ако отчетем фискалния резерв, е на практика равен на нула. Така че няма място за аналогии с вече далечната 1996, още по-малко с времената от края на комунистическия режим. Странно откъде продължават да се появяват.