Има ли в България функционираща пазарна икономика?

Георги Стоев

Изглежда хората от правителството имат проблем с осмислянето на концепцията за “функционираща пазарна икономика”. Реакцията им по повод на оценката на ЕК, че българската икономика е именно такава, беше объркана и в някаква степен радостна. Объркването е обяснимо: има тотална липса на разбиране на смисъла и принципите на икономическата динамика. Неща като предприемаческото усилие и доброволната размяна – които са в основата на създаването на стойност – са далеч от съзнанието на администрацията. Народното представителство продължава да дава легитимен мандат на правителството предимно да преразпределя доход в икономиката, а не толкова да поддържа правила за правене на бизнес.

Наскоро разпространен доклад на МФ, озаглавен “Има ли в България функционираща пазарна икономика?”, прави опит да направи логически свързана оценка за икономическото развитие и стопанската политика през последната година. От този доклад разбирам, че са отстранени “основните пречки пред създаването на ефективна пазарна икономика”. Уместно е да припомним кои бяха конкретните препоръки към стопанската политика, изложени в миналогодишния доклад на ЕК. Те основно включваха:

§ либерализиране на енергийния сектор, като в това се включва преструктурирането на НЕК и приватизацията на неговите части, приватизацията и демонополизацията на "Булгаргаз";

§ радикално намаляване на лицензионните и разрешителните режими;

§ по-ефективна съдебна система; по-сепциално подобряване на процедурите по банкрут и по изпълнение на договорите;

§ по-устойчиви институции, които да гарантират изпълнението на договорите и да защитават правата на собственост;

§ намаляване на следприватизационния контрол;

§ възможно най-бързо завършване на приватизационния процес

Нито едно от горното не бе изпълнено, като се изключат някои обещания и обявени намерения. Затова вероятно би следвало да тълкуваме оценката “функционираща пазарна икономика” или като чисто политически жест, или като положителна оценка на динамиката в частния сектор, но в никакъв случай като оценка за подобрена стопанска политика. Между другото, частният сектор вероятно заслужава оценката, тъй като в практически непроменена към по-добро среда за правене на бизнес, регистрира значителна динамика: добавената стойност в частния сектор расте с 8.3% за първото полугодие на 2002 г., производителността в него се увеличава с около 8% за последните 12 месеца, а само в сферата на търгуемите стоки производителността нараства с около 21% за последната година.

Моето определение на “функционираща пазарна икономика” е следното: среда, в която ресурсите сменят предназначението си възможно най-бързо и така се насочват към своята най-производителна употреба. За да се случи това, трябва да има правила, които защитават наградата, спечелена от тези, които рискуват успешно с нови комбинации от ресурси – най-общо наричани правила за защита на частната собственост и изпълнение на договорите. Освен това е задължително да няма възможности за административен произвол и тормоз, както и законови пречки пред започване и разрастване на бизнес – част от процеса, в който ресурсите сменят своето предназначение. От друга страна пречките пред свиване и ликвидиране на бизнес са де факто пречки пред влизането на нов бизнес, защото те блокират ресурси в по-неефективни и неконкурентни компании. Затова конкретните препоръки на ЕК касаят не само директните пречки по започване на бизнес, напр. лицензионните режими, но пречките по ликвидиране на бизнес, а именно процедурите по банкрут, държавните субсидии (преки и непреки), ограничената свобода на новите собственици на приватизирани компании и др.

Изглежда авторите на доклада на МФ или споделят друго разбиране за “функциониращата пазарна икономика”, или просто са пропуснали да разгледат някои от основните пречки пред нея. Така например те пропускат да отбележат, че общото преразпределение на доход през държавния бюджет в България запазва нивата си от около 42%, а измерен като дял от добавената стойност в частния сектор е около 60%. Освен това данъчно-осигурителната тежест върху разходите за труд е около 41% (на база на средната работна заплата). Не на последно място, пенсионната система продължава да генерира скрит държавен дълг, който е най-сериозният системен риск пред българската икономика.

Фискална политика, данъчно бреме и преразпределение на доход

Срещал съм много подходи за измерване на т.н. данъчна тежест. Искам да представя данъчното бреме в България по 3 начина, който намирам за сравнително смислени и носещи някакво знание за средата. Първо, това са общите правителствени разходи отнесени към брутния вътрешен продукт. С други думи това е делът на доход, произведен от индивиди и компании, който минава през държавния бюджет и се насочва (най-вероятно) към други хора и компании. В момента той е около 42% и вероятно ще остане подобен през следващата година. Няма изразена политическа воля принудителното преразпределение на доход да бъде намалено през следващите години. Това вероятно е резултат от начина, по който се извършва преразпределението, а той е именно: да се взима от малцинството, които произвеждат стойност, по много и да се раздава на мнозинството по малко. Какво имам предвид? В това отношение хората се делят на две: такива, които нетно плащат, и други, които нетно получават. Имам предвид, че хората, които нетно получават, вероятно са мнозинство и тяхната подкрепа за правителство, което изземва дохода на малцинството, е твърда и прави фискалната политика напълно легитимна.

Хората, които нетни платци, лесно могат да си представят какво имам предвид. Представете си един едноличен търговец, който има брутен доход около 1000 лв. на месец. Данъците и задължителните осигуровки ще намалят този доход наполовина. Представете си още, че този човек знае горе долу как държавата парите му. Той знае например, че тя субсидира БДЖ със 70 млн. лв. през 2002 г., а въпросният човек не се е возил на влак през последните години. Той няма и парно, нито пък нещо общо с добива на въглища, които неща също се субсидират с неговите пари. Не на последно място, той не използва държавната поща, а по-скоро частни пощи, но въпреки това държавата дава неговите пари на “Български пощи АД”.Този човек не само че е нетен платец, но нещо по-важно – той вероятно знае това.

Субсидии в централния републикански бюджет за 2002 г.

	Млн. лв.
Общо субсидии за нефинансови предприятия	225
Топлофикация	37
БДЖ	70
Въгледобивна промишленост	3
Български пощи АД	1.5

Източник: МФ.

Вторият начин за измерване на данъчното бреме е по-конкретен. Това е данъчно-осигурителната тежест върху разходите за труд. С други думи, делът на плащанията за бюджета, които прави един работодател от общите разходи за труд. Трудно е да се определи кой губи повече от налагането това бреме – работодателят или работникът. Със сигурност обаче можем да представим данъците върху разходите за труд така: от 100 единици разходи на работодателя, работникът получава 59 единици (изчислено на база на средната работна заплата). В тази сметка включвам и задължителните осигуровки, защото те по своята същност са също пряк данък. Третирам задължителните осигурителни вноски като данък поради: (1) техния задължителен характер, и (2) несъответствието между обем на вноските от едно лице и обема на услугите (ако изобщо може да бъде измерен при подобна система), които той/тя получава.

Структура на разходите за труд на "средния работник" в България

	% от общите разходи за труд
Данък върху личния доход	9
Вноски за пенсии, трудова злополука, професионално заболяване, майчинство	24.5
Вноска за фонд ПКБ	3
Здравно-осигурителни вноски	4.5
Разполагаем доход	59
Общо разходи за труд, платени от работодателя	100

Бележка: Изчисленията са на база на схемата за данъчно-осигурително облагане в България през 2002 г.; прието е, че брутната заплата е равна на 283 лв. (което е размерът на средната работна заплата според очакванията на правителството за 2002 г.); прието e, че работникът не плаща задължителни осигуровки за деца. Сметката означава, че при заплата по трудов договор от 283 лв., разходът за работодателят е 376 лв., а нетният доход на заетия е 220 лв.

Третият начин, по който представям данъчното бреме, е ефективната данъчна тежест върху доходите от наемен труд е 12.6%. Това са всички очаквани приходи в бюджета от лични данъци върху трудови правоотношения разделени на общия брутен доход на заетите по трудов договор в България. Между другото, това показва, че 13% пропорционален данък не би застрашил бюджетните приходи по това перо при други непроменени условия. Само че “изглаждането” на данъчната ставка е по принцип срещу интересите на тези, които сега получават под 284 лв. брутна заплата (сега те плащат под 13% данък върху личния доход). Това касае мнозинството от заетите по трудов договор. На тези хора е редно да бъде разяснено, че подобна промяна би променила незначително структурата на разходите на труд, което пряко касае тяхното положение. В момента в разходите за труд за един среден работник ДОД заема около 9%; това почти няма да се измени при изравняване на данъчната ставка.

Отново се върнахме на темата за нетните платци и нетните получатели. Целият смисъл в това данъчно описание се състои в това: мнозинството нетни получатели на малко трябва да проумеят, че малцинството има вариант за изход от тази система – или физически, или виртуално. Не може да система, която се основава на тази псевдо-солидарност, да просъществува дълго. В последна сметка, ако мнозинството насочат усилията си към дохода на другите чрез принудата на правителството, няма да остане от кого да се граби доход в един светъл момент. Разбира се, това е описание на крайния предел на системата, основана на модела на грабеж на парите на другите, а не на модела на добавяне на стойност чрез доброволна размяна. За да стане докрай ясно, вторият модел е този, на който се основава пазарната икономика, която осигурява дългосрочни шансове за всички участници. “Функциониращата пазарна икономика” е тази, в която преобладават хората, които основават делата си на втория модел.

Пречки пред влизането и излизането

Не разбирам оптимизма в доклада на МФ по отношение на административните пречки пред влизането и излизането от бизнеса. Най-общо бариерите пред влизането на нови фирми и разрастването на съществуващ бизнес включват наложени допълнителни разходи за предприемачите, но по-важното е, че става въпрос за неограничена свобода на администрацията (най-вече) местна произволно да налага такива разходи чрез тормоз върху частния бизнес. Бариерите пред излизането пък включват държавната подкрепа за частни и държавни, липса на ефективна защита на договорите, както и ограничена свобода за преструктуриране на приватизираните предприятия. Какво се случи през последната година?

Беше изразена воля за премахване на 74 разрешителни и регистрационни режима (от общо 360 разглеждани от експертна група на министерски съвет). Има някакво движение по посока на ограничаване на административната власт – централна и местна – за налагане на произволни ограничения пред бизнеса. Това се изразява в проект на Закон за регулиране на икономическата дейност. Ако законопроектът не претърпи някакви радикални промени, той би имал положително въздействие върху бизнес средата, защото основен принцип в него е свободата на стопанската инициатива. Законът би забранил произволни действия на централната и местната администрацията за налагане на тежести и ограничения върху бизнеса. Ако законът бъде приет без промяна на този принцип, разходите за започване на бизнес биха намалели.

Това са хубавите неща, които се случиха – повечето още в сферата на обещанията и намеренията. Лошите неща като че ли са повече. Едновременно с идеята за радикално преразглеждане на административната намеса в икономиката, продължават да се въвеждат нови режими. Повечето с аргумента за хармонизация на правото на България с това на ЕС. Ето два конкретни примера. Ново, по-строго, регулиране на туроператорите и туристическите агенти измисли странни изисквания, за да влезеш в бизнеса, като нищо не значещото изискване “5 години стаж в туризма”. Нещо по-смешно: Наредбата за минималните изисквания за защита и хуманно отношение при отглеждане на свине (?!) пък наложи допълнителни на фермерите, които се занимават с това.

Не толкова смешно е, че държавата продължи да храни надеждите на онези, които залагат на модела на грабеж на чуждия доход. Правителството продължи да субсидира държавни фирми, да опрощава дългове на частни предприятия, да обещава да изкупува продукция, както и да налага протекция под формата на мита, минимални цени и привилегия за, да речем, местни стратегически сектори и фирми.

Ето някои конкретни примери. Чатната фирма “Кремиковци” продължи да бъде неизправен платец на държавния Национален осигурителен институт. Държавните “БДЖ”, Варненска корабостроителница, мини за въглища и др. продължиха да получават преки и непреки субсидии от бюджета. Частната “Химко” успя да издейства защитно мито, за да може да продава по-скъпия български тор на българските фермери. Българските фермери пък се опитаха да издействат (и в голяма степен успяват) продължение на защитните мита, за да могат да продават по-скъпи български селскостопански продукти на българите, включително на работниците от “Химко”. Производителите на зърно успяха да убедят държавата, че техният продукт продължава да е по-“стратегически” от например царевицата, фасула или ориза. Затова те получиха субсидии да произвеждат, после получиха субсидия да изнасят, а след това получиха обещание за изкупуване на непродаденото субсидирано количество. В същия хор се включиха и производителите на дини, които искаха и техните продукти да се изкупуват с парите на данъкоплатците, а пък други хора протестираха срещу евтиния внос на текстил и обувки. На тези читатели, които се чудят, защо да е лошо да се купува по-евтино, напомням, че за правителството хората се делят на два вида: производители и потребители; хората от администрацията те не схващат, че човек е трудно да е потребител (т.е. да си купи нещо) без преди това да е произвел нещо (т.е. да има произведен доход).

Примери като горните може да срещнете всеки ден. Идеите за използване на държавната принуда, за да се вземе дохода на другите, могат да бъдат включени в голям списък. Той ще включва поне още:

§ ВМЗ "Сопот" поиска опрощаване на задълженията към правителството в размер на 25 млн. лв.;

§ Млекопроизводители поизкаха гарантиране на минимални изкупни цени;

§ Българската минна камара поиска от правителството въвеждане на защитни мита за вноса на въглища от страните извън ЕС;

§ Националния браншови съюз на тютюнопроизводителите поиска от фонд "Тютюн" запазване на субсидията от 1.50 лв. за кг. и увеличаване на средствата за стимулиране на качеството.

Примери като тези са толкова много, че вероятно съм изпуснал някои особено важни.

Възмутително е, че повечето хора отказват да проумеят, че не може техният бизнес дълго да се крепи на принуда върху другите участници в икономиката. Те очевидно отказват да разберат, че държавната принуда – т.е. да вземем парите на другите под някаква форма – не може да им осигури просперитет дълго, защото в последна сметка предприемчивите се откъсват от системата, следователно няма чий доход да бъде принудително иззет.

Промени в пазара на труда

В доклада на МФ, от които заимствам заглавието на този коментар, подчертава, че в България са се случили значими подобрения на пазара на труда, а политиката на правителството била насочена към по-голяма гъвкавост на пазара. Наистина изглежда особено важно да се премахнат основните пречки пред функционирането на пазара на работна сила, с което ще се решат и някои социални проблеми. Правителството изглежда е насочило силите си в подкрепа по-скоро на социални програми, отколкото в премахване на пречки пред свободното договаряне на продажба на труд.

Сегашното състояние на пазара на труда в България се характеризира със следното:

1) Безработицата (официално регистрираната) е значителна и с дълга средна продължителност. Големият брой на хора, които губят работа, е основно причинен от интензивното преструктуриране на съществуващи фирми.

2) Излизащите от групата на безработните са малко поради три основни причини. Първо, това е недостатъчният ръст на нововъзникващи фирми. Делът на новосъздадените малки фирми в заетостта в България е значително по-малък от този във водещите страни в преход.

3) Сравнително ниският дял на новите фирми в заетостта намеква за бариери пред влизането и неблагоприятна бизнес среда, при положение че макроикономическите условия са добри след стабилизацията през 1997г.

4) Не на последно място, малкият обем на нови назначения вероятно отразява липса на гъвкавост на трудовия пазар.

Някои регулации възпрепятстват създаването на заетост. Сред тях са сравнително високите разходи по освобождаване на работник, както и минималната работна заплата. Сегашните нива на МРЗ (около 40% от средната заплата) най-вероятно пречат на назначаването на ниско квалифицирани и неопитни работници в най-стагниращите райони на страната.

Работните места намаляват във фирмите с по-ниска производителност и се увеличават в нови и разрастващи се фирми с по-висока производителност. Затова препоръките за политката на заетост се отнасят преди всичко за подобряването на бизнес средата. Съществуващите бариери пред влизането нови фирми и растежа на съществуващите трябва да бъдат премахнати, за да се стимулира развитието на по-производителните сектори и компании в икономиката.

Пазарът на труда може да стане по-гъвкав чрез реформа, която се базира на два основни принципа: (1) дерегулиране на трудовите отношения чрез поправки в Кодекса на труда; (2) децентрализиране на колективното трудово договаряне, като се засили договарянето на ниво индивидуална фирма. Конкретни препоръки към трудовото законодателство включват:

§ Премахване на ограничението трудови договори с фиксиран срок да могат да се подновяват само веднъж.

§ Премахване на разпоредбите, който забраняват да се работи извънредно; премахване на годишния лимит на допустими извънредни работни часове; намаляване на премията за извънреден труд до 25% от базовата заплата, което в синхрон в европейските стандарти.

§ Въздържане от по-нататъшно увеличение на МРЗ.

Ефектът върху трудовия пазар от преференции, върху данък печалба би бил символичен, тъй като основната тежест върху разходите за труд идва от задължителните осигуровки – например около 23% само за фонда за пенсии на НОИ. Тази преференция най-вероятно ще направи мобилността на труда още по-ниска, следователно по-малко гъвкав пазар.

Според регулативен проект на Националния осигурителен институт и Министерство на труда и социалната политика от началото на 2003 г. се въвежда минимална база за изчисляване на задължителните осигурителни вноски по трудови договори. Тази база е различна за 54 групи трудови правоотношения, които са класифицирани според позицията на работника и сектора на дейността. Това означава, че минимумът на задължителните осигуровки де факто скача почти за всички (с изключение на "нискоквалифицираните работници" в сектор "здравеопазване и социални услуги, образование, държавно управление и отбрана, дейности, обслужващи обществото и личността"). Преките ефекти от тази административна мярка се отнасят до пазара на труда:

1/ Негативен ефект върху официалната заетост.

2/ Негативен ефект върху ръста на разполагаемия доход.

4/ Забавящ ефект върху оборота на фирми и работни места и следователно негативен ефект върху ръста на средната производителност на труда и доходите.

5/ Част от формалната заетост вероятно ще бъде реално съкратена (а не само официално). Това се отнася за работниците с доходи около минималната работна заплата.

6/ На практика за различните отрасли се създават минимални заплати, които фирмите трябва да поддържат или поне задължително да заплащат осигурителни вноски върху тях. По този начин с държавна намеса се създават бариери на входа, които ограничават навлизането на фирмите в даден сектор до броя на тези, които могат да ги удовлетворят. Например фирма, която се занимава с търговия следва да осигурява работниците си на минимална заплата между 140 и 340 лева. Ако не може да покрие тези осигуровки или преминава "на сиво" или преустановява дейността си.

Правителство оправдава своята намеса на трудовия пазар с т. нар. “борба със сивата икономика”; тя вероятно ще ражда още повече сива икономика. Опитът да бъдат изкарани на светло по-голяма част от действителната заетост и доходи чрез допълнително “наказване” на тези, които плащат данъци и осигуровки, изглежда нерационален. Онази част от неформалната заетост, която изцяло стои на сянка (а именно работници с пределна производителност по-ниска от минималната работна заплата), ще продължи да бъде неформална. Част от частично-формалната заетост ще стане напълно неформална, което ще намали базата за облагане с осигурителен данък. Основното, което трябва да разберат хората от правителството, е, че неформалният сектор нараства при увеличаване на данъчната тежест, както и при усложняване на процедурата за определяне на дължимите вноски. На практика с въвеждането на минимални прагове за осигуряване се наблюдават и двата ефекта едновременно.