Краят на “родния” карбамид: Може би за българските феремри спирането на “Химко” ще се окаже нещо хубаво

Георги Стоев

Спирането на един завод, който произвежда торове и други химикали, е събитие, което получава особено много внимание в България. В икономически смисъл подобна случка не би следвало да е нещо по-важно от затварянето на няколко хотела или на няколко десетки магазина, авто-мивки или пица-ресторанти.

Затварянето на един бизнес е факт от живота (особено, когато става дума за неголям бизнес), нещо, което постоянно се случва в играта на пазарната икономика. Закриването на компании и раждането на нови, преливането на ресурсите от едно място в друго, преместването и адаптацията на хората е част от играта, с която повечето българи изглежда още не са свикнали. Затова затварянето на завода на “Химко” се превърна в голямо събитие и за него се говори като за негативен факт за икономиката.

То наистина е голямо и лошо събитие, само че единствено за тези, които са акционери в компанията, работници в завода или в някое от скачените с него производства. За останалата част от стопанството това е просто още един ден от живота на пазарната икономика. За някои дори може да се окаже, че спирането на производството на български тор може е нещо хубаво.

Българските фермери досега бяха принуждавани да плащат по-високи цени на тора, заради защитните мита върху вноса на карбамид. Защитата беше за българския производител на карбамид “Химко”. Върху вноса на карбамид се дължи мито в размер на 40% от стойността на вноса. Сега, след като вече няма български карбамид, няма причина защитното мито да остане. Ако митото бъде премахнато, фермерите в България ще получат достъп до по-евтин тор.

Разбира се, повечето български фермери едва ли си дават сметка, че те плащат (част от) цената на опитите да бъде спасен “Химко” от държавата. Същото важи за повечето потребители на зеленчуци, които не знаят, че плащат част сметката на държавните опити да защитят земеделието чрез защитни мита върху вноса на домати, чушки, краставици и др.

Тъй като няма причина държавата да се опитва да предпазва с мита нещо, което го няма – а именно българския карбамид, има някакъв повод част от земеделските производители да се чувстват по-добре.

Само че не трябва да забравяме, че сега ще започнат (ако вече не са започнали) организирани протести от страна на синдикатите, които най-вероятно ще поискат държавата да спаси “стратегическия” химически комбинат. Какво ще направи държавата? Надявам се нищо. Но все пак да си спомним, че миналата година държавата вече “спаси” една фалирала частна компания (като ренационализира авиокомпания “Балкан”).

Доколкото разбирам, работата си ще загубят вероятно около 610 души, от които 500 заети в “Химко” и 110 заети в “Хименерго”, дъщерна компания на “Химко”. Това е тежък момент за повечето от тези хора, които имат основание да се интересуват от причините, заради които сега остават безработни. Историята на техния работодател е сравнително проста, но пък поучителна за последиците от социалистическото планиране.

Историята на “Химко” започва през 1967 г., когато някой строител на българското социалистическо стопанство решава, че залежите от природен газ край село Чирен (близо до Враца) трябва да станат суровина за завод, който да произвежда торове и други химикали. Залежите свършват след около 7 години, а производството след това се поддържа с доставки на природен газ от СССР.

Формалното създаване на акционерното дружество “Химко” става през 1996 г. с единствен акционер държавата. Приватизацията на компанията става през 1999 г., когато е продаден пакет от 60% от акциите и. Още тогава “Химко” вече е задлъжняла компания, изключително зависима от политически решения, вкл. доставките на газ от държавната “Булгаргаз” и протекцията срещу конкуренцията на по-евтин вносен тор.

След приватизацията компанията не успява да се справи с конкурентния натиск на чужди производители на карбамид и съответно губи позиция на международния пазар. Затова единствената надежда в оцеляването и остава в политическата протекция, която тази частна компания получава на българския пазар. Но и това не успя да спаси неконкурентната фирма, която се наложи да спре производството си.

В тази история – иначе толкова нормална за ежедневието на свободната конкуренция – има няколко важни поуки, които са насочени към правителството, синдикатите и всички българи, които някога решат, че държавата трябва да “спасява” техния бизнес, техния работодател или тях самите.

-Много е трудно държавата да превърне едно неконкурентно предприятие в такова, което да оцелее дългосрочно. Въпреки че в социалистическото общество това привидно се случва, печалбите и загубите на такъв бизнес е невъзможно да бъдат измерени, защото те не са част от свободен пазар.

-Когато това предприятие се сблъска със свободната конкуренция, смятането на печалби и загуби става възможно. Сметките показват, че държавно създадения и поддържан бизнес няма място в свободната икономика, където просперитетът е резултат от непрестанна конкуренция, нови идеи и частно предприемачество.

-Ако държавата реши да спасява някоя компания, нейните опити не са безплатни. Първо, цената се плаща от всички потребители на пазара, където конкуренцията е ограничена от държавата. Второ и по-важно, “спасяването” не дава шанс за адаптация на това предприятие към променящите се условия на пазара.

-Адаптацията все някога трябва да се случи. За някои фирми адаптацията е част от ежедневието; за други – това обикновено е краят на държавната подкрепа. Във втория случай адаптацията е значително по-болезнена.