Има ли значение легитимността?

За новата емисия държавни облигации и държавното харчене на нашите пари по принцип

Георги Стоев

Понякога си мисля, че тази рубрика можеше да се казва “Още една причина да не платя данъци” или “Не харчете това, което не е ваше!” Това нямаше да е съвсем коректно заглавие: от една страна решението ми да плащам данъци може да се отнася само до преките данъци върху дохода (то не може да се отнася до непреките данъци, които плащам като купувач); от друга – това би било в някакъв смисъл признание, че единствено професионалните икономисти могат да разберат как са ограбвани като данъкоплатци.

Но такова заглавие би могло да изрази особено точно основното послание на рубриката, а именно: В едно свободно общество легитимността е необходимо условие за всяко правителствено действие.

Поредният опит на правителството да управлява парите на другите без легитимно основание намираме в идеите за нова емисия държавни облигации. В интернет страницата на министерството на финансите може да се намери обявление за предстоящата емисия на нов държавен дълг. Според обявлението новият дълг ще бъде на стойност между 100 млн. и 150 млн. евро и ще бъде деноминиран във валутата на Европа.

На малко по-разбираем език, това означава, че правителството заема пари от името на българските данъкоплатци (включително бъдещите данъкоплатци), за да осъществи идеите на хора от държавната администрация. Заемът е възможно да бъде отпуснат от българските граждани, но това не е задължително – т.е. дългът може да стане външен, ако това изобщо има значение.

Какво ще финансират тези пари? Най-общо има две възможности да бъдат похарчени парите от заема:

1) обратно изкупуване на част от сегашния държавен дълг, т.н. преструктуриране на дълга, което е в синхрон с традицията от миналата година правителството да играе на международните финансови пазари;

2) покриване на някои текущи разходи – вероятно без да става ясно кои точно, но все пак това могат да бъдат неща свързани с пенсиите, здравеопазването, образованието и пр.

Ако става въпрос за вариант (1) трябва само да се припомни принципният дебат от миналата година преди правителството да започне със сделките по външния дълг. Принципните разногласия между правителство и някои независими наблюдатели се отнасят до легитимността на активното управление на външния дълг. Тъй като такива сделки са свързани с прехвърляне на тежестта на дълга между различни поколения данъкоплатци, това е трудно да бъде одобрено – което е смисълът на легитимността – от всички данъкоплатци.

Друг принципен проблем произтича от вярата на администрацията, че може да излъже пазарите, т.е. да извърши успешна сделка – замяна на дълг за по-малко дълг (?!). Това е трудно да бъде защитено като позиция, а и никой от правителството не се е опитвал да я защити. Но това стои в основата на активното управление на държавния дълг. Все пак единствената разумна аргументация на подобни сделки може да се отнася до превръщането на доларов дълг в ерво-деноминиран дълг – нещо, което би намалило риска за тези, които обслужват дълга.

Ако парите от този държавен заем бъдат използвани за текущи плащания, вариант (2) по-горе, тогава това е увеличаване на предвидения бюджетен дефицит. Това е в някакъв смисъл е нарушаване на волята на народното представителство, с която на правителството е разрешено да харчи пари на данъкоплатците.

Ако правителството действа в разрез с волята на парламента, можем спокойно да говорим за липса на легитимност в действията на администрацията. Само че законът, с който се одобрява харченето на публични пари – наричан още “държавен бюджет” – позволява правителството да се отклони от това, което изрично му е позволено. Според закона “министерският съвет може да емитира облигации на международните пазари в размер до 1 млрд. лв.” Освен това традицията на парламента показва, че изпълнението на бюджета се приема без проблеми, дори когато изпълнителната власт се е отклонила от одобреното от народните представители харчене на пари на данъкоплатците.

Тъй като липсва контрол от страна на парламента върху това как се харчат парите на гражданите от държавата, се налага да припомня кой е първоизточникът на легитимността на публичното харчене: това е волята на хората, чиито пари правителството харчи. Затова решението да платя данъци в България може да се счита за одобрение на:

§ начина, по който правителството харчи парите ми,

§ процедурата, по която правителството се отчита за харченето,

§ процедурата, по която правителството може да бъде спряно да раздава парите ми на други хора.

В това се състои смисълът на легитимността на правителствените решения. Решението за нов държавен дълг е добър повод да припомним кой връща парите и пред кого трябва да се отчита този, който харчи чуждите пари.

Накрая, ето трите най-важни ефекта от това решение на правителството:

1. Бюджетният дефицит през 2003 г. изглежда ще е по-голям от предвидения в закона за бюджета. Той вероятно ще достигне над 10% от общите спестявания на българите (ако се запази делът на спестяванията в БВП от 2002 г.). Това е особено важен индикатор, който по традиция е в силна обратна зависимост с нивото на инвестиции в България.

2. Правителствените постъпки успяват да изпразнят от съдържание думи, които някога имаха някакъв смисъл и носеха някакво знание. Такива думи са “дефицит”, “закон”, “публични разходи”. Налаганата мода е тези думи да носят различен смисъл от страни с по-дълга фискална традиция, като крайният резултат е, че никой не знае вече за какво става дума.

3. Стопанската среда става все по-непредвидима. Със сравнително дребни решения, но пък много на брой, правителството успя за загуби доверието на бизнес хората. Техният хоризонт за планиране в България продължава да се скъсява.