Дългосрочни очаквания за държавната намеса в икономиката:

Георги Стоев

Агенция за икономически анализи и прогнози (АИАП) – изследователски център на българското правителство – представи актуализиран вариант на своя “Национален план за икономическо развитие на Република България за периода 2000 – 2006 г”. Това е официален документ, който съдържа очакванията на експертите на агенцията за икономическата динамика в България, както и общите насоки на бъдещата държавна намеса в икономиката. (В интернет документът е достъпен за предварително обсъждане на страницата на АИАП)

“Националният план за развитие” може да бъде полезен на анализатори и бизнес хора основно в две посоки. Първо, запълване на някои от празнотите в макроикономическата картина на България, “сверяване на часовниците” с очакванията на икономистите от АИАП. Това е особено важно, като се има предвид твърде общите данни, които са достъпни от официалната статистика на България. В това отношение от “Националния план за развитие” може да бъде препоръчан за използване анализът на динамиката на цените, както и анализът на пазара на труда.

Второ, може да се оформят очаквания за икономическата политика в България в дългосрочен план. Тъй като АИАП предоставя аналитична и изследователска подкрепа на правителството, “Националният план за развитие” е и аргументация на държавната интервенция в икономиката. Той описва общите измерения на бъдещата икономическа политика. Макар и общо формулирани, целите на стопанската политика са кристално ясни: интервенцията няма да намалее, бариерите пред конкуренцията ще отпадат бавно, правителството ще продължава да се изживява като управителен съвет на корпорация.

Стопанската динамика в момента: макроикономически поглед

Описанието на стопанството, което откриваме в “Националния план за развитие”, се базира основно на данните от официалната статистика. Въпреки че повечето от данните на официалната статистика са коректно събрани и представени, все пак има основания да вярваме, че тя не успява да отчете икономическата динамика в нейната пълнота. Стопанското развитие в България през 2002 г. изглежда бе по-позитивно, отколкото отчете Националният статистически институт (НСИ).

Разбира се повечето основни индикатори на НСИ сочат, че се запазва положителната динамика след 1998 г. Частният сектор продължава да е единствен източник на ръста на икономиката – и трудно би могло да бъде иначе – където добавената стойност нараства с около 7.9% според НСИ.

Но най-вероятно миналата година икономиката е растяла по-бързо отколкото отчита НСИ. Това може да се докаже със следното наблюдение: Реалното нарастване на заплатите в частния сектор се счита, че е около 4% според данните на НСИ, а според изчисления на Института за пазарна икономика (които са непреки, изчисление през цени на търгуеми и нетъргуеми стоки; но пък вероятно по-пълно обхващат стопанството) това нарастване е около 9.7%. Това означава, че делът на нерегистрираната икономика се е увеличил през миналата година.

Запазва се тенденцията на увеличаване на делът на спестяването в дохода на българите. Спестяванията през 2002 г. бяха 14.5% от БВП; в сравнение с това през периода 1999 – 2001 г. нивото им беше между 12% и 12.8%. Това би могло да е резултат най-вече от увеличените доходи, следователно още едно потвърждение за положителната динамика в стопанството.

Успоредно с нарастването на спестяванията обаче има забавяне на общата инвестиционна активност в България. Като процент от БВП инвестициите през 2002 г. са намалели до 18.2% от 20.5% през 2001 г. (на базата на окончателните данни за първите 9 месеца на 2002 г.) Това развитие отразява една влошена стопанска среда. След като повечето икономически индикатори се запазват положителни, това най-вероятно е резултат от влошена среда за правене на бизнес, а именно прекомерна намеса на държавата в икономиката, както и лошо защитени имуществени и договорни права.

Съвместният ефект от намалелите инвестиции и увеличените спестявания може да се види в значителното намаление на дефицита по текущата сметка на платежния баланс: този дефицит намаля до 3.5% от БВП през 2002 г. от 7.5% през 2001 г.

Икономическата политика: какво да очакваме до 2006 г.

От “Националния план за развитие” става ясно, че държавата ще продължи с прекомерната намеса в стопанството. Основата на това е вярата на хората от правителството, че те управляват корпорация, оптимизират общото насочване на ресурсите в България. Правителството смята, че гражданите са им дали власт, с която да “развиват икономиката”, да създават заетост и доходи; изобщо вяра в това, че правителството може да е източник на просперитет, което разбира се вероятно се споделя и от значителна част от електората.

Основата на това социално планиране е в убеждението на правителството, че знае по-добре от гражданите как трябва да се изхарчат техните пари, къде да инвестират и как да използват труда си.

Както изрично е казано в “Националния план за развитие”, държавната намеса в стопанството ще бъде фокусирана в пет сфери:

-повишаване на конкурентоспособността на българската икономика;

-подобряване на базисната инфраструктура и опазване на околната среда;

-развитие на човешките ресурси;

-балансирано и устойчиво регионално развитие;

-развитие на земеделието и селските райони.

Разбира се няма ясна и точна дефиниция на “конкурентност”, когато става дума за национална икономика. Доколкото ми е известно, конкурентни могат да бъдат индивиди и компании, но не и икономики или нации. В този смисъл това послание е изпразнено от съдържание. Но не трябва да забравяме, че “повишаване на конкурентоспособността” ще е добро оправдание за привилегирована позиция за избрани компании и добре организирани групи производители. Тези, които убедят правителството, че техният отрасъл или компания са “стратегически”, “структуроопределяща” или “важна за националните интереси”, вероятно ще си издействат преференция в някаква форма. Традицията досега показва, че това са най-вече държавните фирми, но и някои частни компании, като “Кремикомци” или “Химко” например. Обещанието на правителството, че ще развива икономиката, би увеличило лобистките усилия. В общ стопански план всичко това означава, че повече ресурси ще се насочат от производствена дейност към усилия за преразпределяне на доход.

Все пак има и една друга възможност за тълкуване на приоритета за “конкурентоспособността на българската икономика” – създаване на рамка от правила, в която конкуренцията непрекъснато селектира най-добрите. Но ако това е така, защо изобщо е необходим “национален план” за българската икономика? Ако съдим от действията на сегашното правителство, едва ли става въпрос за такова разбиране за ролята на държавата. Може да се сетим за цял списък от искания към държавата, които получиха одобрение от настоящата администрация. Само като примери може да припомним, че производителите на зърно, тютюн, зеленчуци, торове, стомана получиха привилегия срещу другите играчи в икономиката. Цената естествено се плаща от всички данъкоплатци, както и от потребителите.

Развитието на земеделските и селски райони е доказателство, че става дума за социално-инженерно разбиране за ролята на държавата в стопанството. Развитието на дадени региони и сектори с помощта на държавата означава поне две неща. Първо, привилегия за някои фирми (и всички последици от това, описани по-горе). Второ, изкуствено развитие на сектори, които в свободния пазар не биха могли да задържат ресурсите, които пък непрекъснато са привличани от по-производителни начинания. Резултатът е по-малки шансове за ръст на производителността и доходите, следователно блокиран просперитет в името на социалното планиране.

“Балансирано и устойчиво регионално развитие” е част от същата матрица на мислене и правителствено действие. Няма нито един силен аргумент в подкрепа на това, че географски погледната, България трябва да изглежда еднаква навсякъде. Преките резултати от политики, насочени към “балансираното регионално развитие”, са по-малка мобилност на ресурсите, следователно по-малко възможности за преливане на ресурси към по-производствени стопански дейности. Казано накратко, и като предпоставки, и като последствия този правителствен приоритет е в съзвучие със останалите приоритети на икономическата политика, която не изглежда благоприятна за просперитета в България.

Двата приоритета – балансираното регионално развитие и развитието на селските райони – са в съзвучие с настоящата практика на управляващите. От една страна вече бяха обещани данъчни преференции за инвестиции в някои райони; от друга – бюджетите на държавните фондове “Тютюн” и “Земеделие” за 2003 г. показват, че правителството ще продължава да се занимава с преразпределение на доход между хора, заети в различни сфери на стопанството. Само за сравнение: фонд “Тютюн” се равнява на около 35% от приходите в държавния бюджет от данък върху личния доход или на един зает в онази част на стопанството, която добавя стойност, се падат по около 66 лв. годишно за издръжката на тютюнопроизводството.

Струва ми е особено опасно обещанието за държавно развитие на човешките ресурси. Изглежда, че хората ще продължават да са богатството на България в смисъл, че правителството е собственик на българите. (“Хората са богатството на България” е послание, което все още може да открие на интернет страницата на българското правителство.) Конкретните измерения на това послание вероятно съдържат обещание, че държавата ще запази контрол върху значителна част от сектора на услугите в икономиката, като здравеопазване, пенсионно осигуряване, образование.

От това може да се направят изводи за дългосрочните рискове пред българската икономика. От една страна, явно липсва воля за приватизиране на пенсионната система, която остава основна пречка на пазара на труда, както и главна заплаха за дългосрочната фискална стабилност. В момента около данъците (задължително осигуряване и лични данъци) върху наемането на труд, изчислени на основата на средната работна заплата, са около 41%. От средните разходи за труд в НОИ отиват около 25%. Политиката на правителството в тази област вече въведе допълнителни тежести, като минималните осигурителни прагове и регистрацията на трудовите договори.

От друга страна, очевидно няма разбиране, че образованието, науката и откритията, които са в основата на икономическия прогрес, се случват най-успешно в среда на конкуренция и частен интерес. Държавното образование ще продължава да е по-скоро инструмент за социална политика, отколкото дейност, която добавя стойност. То вероятно ще се окаже и сред пречките за фискална децентрализация на общините, които в момента (частично) финансират държавното образование.

Изглежда, че неприкосновеността на личните дела на гражданите, тяхната собственост и стопанска свобода ще останат принципи, които могат да бъдат нарушавани в името на социалното регулиране и програмиране. Въпреки че са в основата на конституцията, тези принципи остават на заден план. Водеща остава вярата на държавната администрация, че управлява корпорация. Затова нямаме основание да очакваме намаление на преразпределението на доход през бюджета, следователно на общата данъчна тежест, нито пък решаване на проблемите на държавните системи на пенсии и здравеопазване.

Освен всичко останало, изграждането на рамка от правила за свободна конкуренция явно не е сред приоритетите на икономическата политика. Именно заради всичко това, въпреки че българската икономика е сравнително динамичната в момента, оставам песимист за дългосрочното икономическо развитие на България.