Личната сигурност и държавния произвол:

Как борбата за по-силна защита на живота и собствеността може да произвежда повече несигурност

Георги Стоев

Проблемът за личната сигурност е неизменна част от живота на всеки. В своята същност той е еднакъв за всеки рационален човек: никой няма право да се разпорежда с живота на някой друг или с неговата собственост без неговото изрично доброволно съгласие. Това навярно е проблемът, който оправдава единствената легитимна роля на държавата, а именно защитата на личността.

Въпреки че проблемът за сигурността е ежедневие, той става обществен фокус само от време на време. Изглежда днес е такъв момент за българското общество поради концентрацията на актове на насилие, както и последвалата ги оставка на висш държавен служител. Това е момент, в който обществената нагласа за по-силна защита на живота и собствеността на гражданите е в на път на допусне повече държавен произвол в преследването на тези цели. Така отново стават модерни темите за “полицейска държава”, като някои от техните конкретни проявления може да намерим дори в предложения за закони.

Струва ми се, че това е подходящ момент да напомним някои принципи на държавната защита на личната сигурност. Използвам конкретния пример на проектозакона за отнемане за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. Според аргументацията на това предложение, един от лостовете за борба с престъпността ще е конфискацията на имуществото на престъпниците.

Нямаме никакво основание да оправдаем какъвто и да е акт на насилие. Това е нещо, около което би следвало да има оформен обществен консенсус. Но може да се опитаме да оценим ефекта на държавната свобода върху сигурността на гражданите, дори когато тази свобода е дадена на държавата с цел защита на правата на личността. Наричам “държавна свобода” възможността за административен произвол, който в последна сметка е винаги произвол срещу някого. Произволът е акт на принуда, също както е акт на принуда едно криминално деяние. Затова има смисъл да анализираме промяната на сигурността на хората в следствие на закони или практика на администрацията.

Въпросният закон стана известен като “законът Петканов”, кръстен на министъра на вътрешните работи в България. Това в някакъв смисъл е оправдано тъй като той дава повече власт на държавата в т.н. “борба с престъпността”. С този закон, както се казва в него, се уреждат “условията и редът за блокиране, изземване и отнемане в полза на държавата на имущество на физически и юридически лица, придобито от престъпна дейност.” Без да влизаме в юридическите подробности, което означава да пропуснем и разрива на закона с конституцията, ще отбележим само няколко от принципите на свободното общество, които не биха допуснали този закон да стане част от правния мир на България.

Този закон създава възможност за държавна конфискация на частно имущество. Особено важно е да се отбележи, че това не е (част от) санкцията или наказанието на престъпника. Ако това беше така, това би било оправдано и издържано от гледна точка на общосподеляните принципи, че всеки носи отговорност за действията си и подлежи на наказание, ако наруши правата на другите. Тук обаче става въпрос за нещо различно. Ето как ми обясни смисъла на закона Димитър Марков, уважаван юрист от Центъра за изследване на демокрацията:

“Този вид конфискация не е част от наказателната санкция. Наказанието конфискация няма нищо общо с придобитото по престъпен начин имущество. Конфискацията като наказание е най-близко до глобата, като на практика единствената разлика е че глобата е във фиксиран размер (Х лв.), докато конфискацията е в относителен размер и зависи от имуществото на осъдения (Х% от имуществото на осъдения). В този смисъл конфискацията по закона “Петканов” е най-близо до отнемането на предмета на престъплението, каквато възможност съществува по Наказателния кодекс за някои престъпления, например при контрабанда се отнема стоката предмет на контрабандата, превозното средство, с което са превозвани контрабандните стоки, и т.н. Конфискацията по закона “Петканов” има предвид принудителна мярка и на практика не е санкция.”

Сигурността на собствеността, като основно право на хората, очевидно се нарушава с предвижданите правни норми. Предвижданото в закона “особено производство” е наречено така, именно защото чрез него се заобикаля редовното съдебно производство, което в свободното общество гарантира равна защита пред закона и изхожда от презумпцията за невинност.

Според закона основанията за започване на такова “особено производство” са “наличие на достатъчни данни” за това, че имуществото е придобито от престъпна дейност. Тази аргументация на действията на държавните служители фактически развързва техните ръце по отношение на собствеността на гражданите. В последна сметка това създава по-малко сигурност, а именно сигурността е водещ мотив на закона.

Общият принцип на отговорността (който обаче вероятно не е общ за всички правни системи) се отнася до отношения между хора и хора. Този принцип не се отнася до отношения между хора и вещи. Това разбира се е същността на правовия ред – гарантиране на правата на хората, защитата на личността от принудата на другите. Не трябва да забравяме, че принудата може да дойде не само от престъпниците, но и от държавните служители с неограничена власт.

Сигурността за живота и собствеността на гражданите е основната причина, поради която на държавните служители е делегирана някаква власт. Обаче когато тази власт стане неограничена, сигурността на личността не е по-добре защитена, а напротив. Произволът на държавните служители – независимо дали става въпрос за полицаи, данъчни чиновници или инспектори по публична хигиена – може да е основна заплаха за личната сигурност, не по-малка от заплахата от престъпниците. Смисълът на правовия ред, в който всеки е свободен да прави каквото реши с живота и собствеността си, е премахването на всеки вид насилие, включително държавното.