Икономика на войната: Здравият разум срещу митовете за войната в Ирак

Георги Стоев

Едно от най-абсурдните предложения, които някога съм чувал, е да се разоръжи военен режим с мирни средства. Каквото и да означава “мирни средства”, очевидно това е най-малкото някакъв нонсенс в използването на думите. Днес това абсурдно предположение изглежда се подкрепя от голяма част от хората по света. То даде живот на митове – общосподеляни заблуди – за войната в Ирак, които изглежда могат да се разобличат само с икономически анализ на тази ситуация.

Икономическият анализ на човешкото поведение е особено подходящ в моменти на тотално логическо разделение на хората; моменти, в които едните считат, че анализът на другите противоречи на здравия разум. Основното предположение в икономиката е, че хората действат в свят на ограничени възможности. Казано по друг начин, човек прави избор между алтернативи и никога не може да избере всичко, особено едновременно. Тъй като това се разбира от всички, това е част от здравия разум. Ето три твърдения, които противоречат на здравия разум:

Мит #1: Най-доброто решение на кризата беше мирно разоръжаване на режима в Ирак. От това следва, че военното нападение е грешка и дори в някакъв смисъл агресия. Това би било вярно, ако мирно разоръжаване изобщо беше възможно, ако то беше част от възможните алтернативи за избор. Ако това беше една от възможностите, тогава защо правителството на САЩ избра по-скъпия начин за постигане на същата цел? Не е ли неразумно да не се избере най-ниската цена за постигане на дадена цел? Възможните отговори са: (1) Целта е различна от разоръжаване (вижте например митове #2 и #3 по-долу); (2) Джордж Буш и администрацията му са изключително неразумни хора, които харчат парите на данъкоплатците, рискуват живота на другите, за да постигнат нещо, което не изисква толкова голям разход.

Тези два отговора, дори да са нереалистични, звучат като разумни аргументи на позиция, която е едновременно срещу Саддам и срещу войната в Ирак. Но има една група хора, за които войната е лоша сама по себе си. За тях войната никога не е оправдана, защото е абсолютно зло. Не знам каква морална доктрина подкрепя това, но тя със сигурност не взима предвид икономическата аксиома за ограничените възможности при реализиране на човешките желания. Това ни напомня, че в икономическия подход към човешкия избор няма абсолютно добро и абсолютно зло; има по-добро и по-лошо положение.

Естествено, че е най-добре без Саддам и без война. Но целият въпрос е дали това положение е възможно. Това положение със сигурност не съществува в света днес. Саддам е източник на заплаха (и това се признава почти от всички), историята на неговия “успех” е военна, неговите оръжия са заплаха за всички. Следователно изборът не е между свят без Саддам и без война от една страна и свят без Саддам и с война – от друга. Целият въпрос накрая се свежда до: Кое е по-лошо: режимът в Багдад или война срещу него? Това означава, че идеята за мирно разоръжаване не е сред възможните решения, което опровергава митът за грешното решение.

Мит #2: Военното нападение стимулира американската икономика, като създава поръчки за военните заводи. Струва ми се, че все още има икономисти, които вярват, че войната сама по себе си може да е източник на просперитет. Те смятат, че разходите на правителството може да са източник на стопански растеж, независимо за какво се харчат. Обаче забравят, че разходите на държавата са пари, взети от някой друг; т.е. те не са пари, които са се появили от нищото с идеята да бъдат изхарчени за някакво производство.

Войната се финансира с парите на американските и британските данъкоплатци. Харченето на техните пари от държавата се случва паралелно с намалено частно потребление и инвестиции. Това е най-лесният начин да се види, че държавните разходи сами по себе си не могат да са източник на просперитет.

По отношение на войната, това са ресурси, с които данъкоплатците финансират единствената легитимна функция на правителствата – производството на сигурност. В свят на ограничени възможности хората трябва непрекъснато да избират между различни употреби на ресурсите. Правителствата изразходват част от ресурсите в името на сигурността, която е необходима за просперитета. Ако нямаше заплаха за сигурността, най-вероятно тези ресурси щяха да отидат за производството на нещо друго (а не за производство на сигурност). Истината е, че американската икономика би била в по-добро положение, ако нямаше заплаха за сигурността. Тогава ресурсите, изразходвани за военни цели, щяха да бъдат инвестирани в начинания, които увеличават богатството, а не го намаляват.

Мит #3: “Всичко е в името на петрола.” Става дума за колониален тип нападение срещу Ирак. Контролът над нефтените кладенци изглежда като крайна цел в тази матрица на разсъждения. Това твърдение е резултат от вярата, че природните ресурси са богатство сами по себе си. Счита се, че притежаването на тези природни ресурси е форма на богатство. Следователно целта е чисто икономическа, което значи повече богатство.

И тук икономическата наука ни помага да разберем безсмислието на това твърдение. Суровият петрол сам по себе си няма стойност, т.е. неговото притежание не може да се счита за богатство. Той става ресурс – нещо, което добавя стойност, едва след като някой е открил начин за неговото използване. Икономическият смисъл на петрола се дължи най-вече на усилията на отделни предприемачи. Причината е откритието как да се произвеждат евтини горива от него; причина са предприемачите, които са рискували първи да потърсят това знание. Така например компанията на Рокфелер Standard Oil намалява цената на керосина – най-популярния петролен продукт в края на 19-и век – над 4 пъти през периода 1870 – 1897 г. Компанията успява на намали разходите за рафиниране на нефт около 7 пъти за периода 1870 – 1885 г. С други думи, суровият петрол, който днес се счита за основен енергоносител, би бил безсмислен без усилието и знанието на предприемачите.

Притежанието на суров петрол не означава безплатен бензин. Някой трябва да изразходва усилие за неговото производство, а възможностите да се вложи усилие не са неограничени. Хората в свободния свят знаят, че богатството е не притежание на природни ресурси, а знание как те да се използват за задоволяване на човешки нужди. Това е основата на цивилизацията днес: сътрудничеството между хората чрез разделение на труда и доброволна размяна.