Бизнес на гърба на другите:

Българите не участват на световните пазари под формата на национален отбор

Георги Стоев

Явно тече някаква непрекъсната надпревара за парите на другите. Нямам предвид състезанието на пазара, където хората са свободни да правят каквото решат със своите пари и собственост. Става въпрос за непрестанните искания за държавна подкрепа под някаква форма – субсидия, протекция от чужди конкуренти, данъчна преференция, държавна поръчка. Всяко искане за помощ от държавата е искане на чуждите пари. Последната мода са исканията за държава гаранция на експорта.

Въпреки че съвпадна с времето, когато се очаква хората да платят личните си данъци, т.е. време на концентрирано недоволство от грабежа да личния доход през държавния бюджет, исканията за по-значително държавно гарантиране на частния износ станаха част от публичния дебат. Изглежда администрацията още не е решила как да отговори.

Формалният повод за новите искания от държавата е бъдещото възстановяване на следвоенен Ирак. В тази ситуация възникна един нов речник, който включва неща като “нашите фирми”, “участието ни във възстановяването”, “дали ще ни допуснат”. С риск да повторя нещо за стотен път, ще напомня, че фирмите не са на България, конкуренцията не е между нации. Българите не участват на пазарите под формата на национален отбор.

Разбира се на никой не може да бъде забранено да участва в търгове за обществени поръчки, да опита да продава на иракския пазар или да се опита да сключи сделка с американски строителни фирми например. Пазарът е отворен за всеки, който прецени, че е готов за това. Само че е негов проблем в какво точно ще участва и как ще се справи с рисковете от неговото начинание. Няма основание някои предприемачи, които решат да се занимават с нещо по-рисково от други, да искат рискът да се споделя от всички. В крайна сметка кой е съгласен да плаща сметката на другите?

Точно това искат тези, които предлагат държавата да застрахова участието на български фирми във възстановяването на Ирак. Това искане се вписва в някакъв смисъл в нагласата на правителството. Една от идеите в т.н. “мерки за стимулиране на икономиката”, лансирани в края на миналата година, беше засилване на ролята на Българската агенция за експортно застраховане. Предложението включваше увеличаване на капитала на БАЕЗ от 10 млн. лв. на 30 млн. лв.

Ако правителството каже “да” на новото искане за държавна подкрепа, вероятно аргументът ще бъде, че това увеличава обема на износа и в крайна сметка стимулира стопанството. Смея да твърдя това, като се сещам за аргументацията на идеята за засилената роля на БАЕЗ: “силен допълнителен стимул за българския износ”.

Нагласата в държавната администрация винаги е била, че една от нейните функции е да повишава конкурентността на българските фирми, да развива техния експортен потенциал, да стимулира неефективните сред тях. Изобщо идеята е, че самата “България” участва в световната икономика под някаква колективна форма, например като една голяма корпорация, която е управлявана от правителството.

Нека приемем, че “България” е наистина една корпорация, и да видим дали е ефективно “мениджърското” решение да се застраховат една част от бизнеса, но сметката да се плаща от всички. Държавното експортно застраховане може да донесе полза за ограничен кръг износители, като ги предпазва от определени загуби. Общата полза за икономиката обаче не е ясно точно каква е. Успоредно с ползата за едни, тази държавна подкрепа е разход за други. Ако настъпи застрахователното събитие, щетите се покриват от държавата, т.е. всички, които плащат данъци.

Ефектът за икономическия растеж – т.е. за корпорацията “България” – от това решение е трудно да се измери. Но има две неща, които ни подсказват, че общият ефект в дългосрочен план е вероятно отрицателен. Първо, тъй като държавното застраховане на износа е вид субсидия, то отнема средства от някъде другаде в икономиката. Държавата няма свои пари; всяко нейно харчене има своята цена за икономиката. Тогава изглежда, че стимулирането на експорта е прекалено скъпо удоволствие. Ако “мениджърската” цел целта е да се стимулира икономическия растеж, по-ефективният начин е парите за експортно застраховане да не се изземват от данъкоплатците. Данъкоплатците очевидно са ефективни, щом произвеждат доход, който се облага.

Второ, в дългосрочен план постигането на растеж чрез преразпределение на доход изглежда невъзможно. Ако едни се радват на държавна протекция за сметка на други, то логично е да очакваме и останалите да поискат привилегия. В последна сметка резултатът ще е всеобща надпревара за парите на другите. Този всеобщ грабеж ще е легализиран, ще минава през държавния бюджет.

Разбира се България е “корпорация” само в главите на хората в парламента и правителството. На тях трябва да се припомни, че няма конституционно положение, според което парите на всички могат да се използват за покриването на загубите на отделна група граждани. Въпрос на индивидуален избор е поемането на риск и начинът, по който се предпазваме от него.

Един от аргументите в подкрепа на държавното експортно застраховане е, че така се покриват политическите рискове, които принципно не се покриват от частните застрахователни компании. Освен че не е вярно (има частни компании, които предлагат такова застраховане), това не може да е достатъчно основание за държавно застраховане. Не се сещам за възможно основание поредното искане на парите на другите да бъде удовлетворено от държавата. Но има много причини против, само част от които споменах тук. Най-важният аргумент срещу държавното застраховане на износа – както и срещу другите идеи да се прави бизнес на гърба на другите, остава конституционният и морален принцип, че няма форма на грабеж, която да е допустима в свободното общество.