Против управление на обществото

От Георги Стоев

Прието е концепциите за “загуба” и “печалба” да се използват, когато говорим за някакво бизнес начинание или търговско дружество. Губещи министерства са възможни, само когато правителството си въобразява, че управлява една голяма фирма. За българското правителство България е една голяма корпорация. Следователно управляващата коалиция и кабинетите, излъчени от нея, приемат, че са натоварени с определени мениджърски функции. Например министърът на образованието има задача да подготви човешкия ресурс на корпорацията “България”, министърът на здравеопазването е отговорен за здравето на този ресурс, министърът на труда създава работа на незаетия ресурс и т.н. От своя страна човешкият ресурс на корпорацията е натоварен със задачата да произвежда брутен вътрешен продукт, като следва идеите на всеобщите мениджъри за това кое производство е най-изгодно, как се прави най-ефективно и колко заети може да има в него. В този свят, подобен на романите на Оруел, министерствата са натоварени с определени производства – медицински услуги, транспорт, образование, атомна енергия и други. По преценка на главния мениджмънт на корпорацията губещи са тези министерства, които произвеждат по-малко стойност отколкото са погълнали в своето производство. Ето как изглежда тази нелека задача, с която се е нагърбила българската държава: министерството на образованието трябва да произведе качествен човешки ресурс, за да е възможен просперитетът на корпорацията; тази инвестиция държавата финансира, като заделя ресурс, който иначе би произвежда нещо друго (например електрокари); когато обаче инвестицията в бъдещия “качествен човешки ресурс” изглежда губеща, виновно е министерството, което управлява поверения му ресурс.

Това е философията на правителството в България днес. За това изглежда носят отговорност отделните министри в кабинета, които излъчват депутатите, които споделят тази философия. Описана с езика на икономиката, тази философия звучи феодално-социалистически. Тя отблъсква. Описана на езика на политиците, тя звучи сякаш по-меко: “приоритети на управлението”, “стратегия за развитие на България”, “програма за развитие на стратегически сектори”, “възраждане на Българското Село”, “изваждане на Културата от най-тъмния ъгъл на българското общество”... Това са лозунгите на социалистическото управление. От двеста години насам неговата доктрина остава сравнително непроменена (менят се най-вече имената, с които наричаме социализма). Нейна основна догма е, че обществото (или нацията) притежава чертите на човек: то желае, има интереси, взима решения, действа, постига целите си. Обществото действа като един индивид. Негов изразител на желанията и изпълнител на действията не може да е друг освен правителството.

Когато през есента на 2001 г. в едно телевизионно интервю казах на г-н Николай Василев (вицепремиер в новото тогава правителство), че програмата им за управление е социалистическа, той не се съгласи с това определение. Той вероятно беше засегнат от това, че изкарвам управлението им социалистическо, защото либералните намерения бяха основна част от предизборното послание на неговата партия. Вижте как изглежда днес, две години след началото на това “либерално управление”, една от идеите за промени в изпълнителната власт (из интервюта на премиера г-н Сакскобургготски и вицепремиера г-н Василев):

Хранително-вкусовата промишленост трябва да отиде в министерството на земеделието, където винаги и е било мястото.

Това не е просто нонсенс в използването на думите. Тъй като приемаме, че тези хора знаят какво е “хранително-вкусова промишленост” и “министерство”, не може да се надяваме, че това е просто езиково недоразумение. Напротив, това е поредното откровение за ролята на държавата в България, за нейната мениджърска позиция в управлението на голямата корпорация, за нейната функция на “глава” в човешкия живот на нацията. Тези хора смятат, че някой трябва да управлява хранително-вкусовата промишленост, както и земеделието, туризма, енергетиката и всичко останало. Икономиката за тях не е спонтанен процес, който чрез размяната среща желанията и плановете на милиони индивиди. Точно обратното: икономиката за тях не е пазар, а е фирма; следователно някой е натоварен с нейното управление: да насочи човешките ресурси там, където са най-ефективни, да се грижи за тях, така че да са най-производителни. Това е философията на социалистическото управление. То е толкова различно от държавата, излъчена от свободни хора, която е натоварена единствено с функцията да поддържа реда в свободното общество.

Докато пиша тези редове, държавното радио излъчва обсъждане в парламента за това кой министър е управлявал губещо министерство, кой не е изпълнил мениджърската си задача. Предстоят промени в изпълнителната власт, които естествено няма да променят общата философия на действията на държавата. Щом причината за промените са мениджърските провали, не може да очакваме, че ще се промени мениджърско-социалистическото управление. За пореден път ще се промени езика: ще наричаме същите неща с нови думи. Но не виждам времето, в което ще се смени социалистическата държава. Какво означава това на конкретно ниво? Приватизирането ще става трудно; дори когато става, новите собственици ще бъдат държани отговорни пред държавата за делегираното им управление на активи и хора. Ограниченията пред конкурирането няма да намалеят: това включва режими, според които държавата ти забранява да работиш без нейно съгласие, ограничения на вноса, държано определени цели. Държавата ще продължи да събира огромна част от дохода, произведен от малцинството българи. Част от иззетото ще раздава на други. Но по-лошото е, че голяма част от иззетия доход държавата ще продължи да налива в безсмислени инвестиции като кораби, атомни централи, железопътен транспорт и псевдо-образование.

Има алтернатива на социализма. Тя не е невъзможна, както ни учи историята, и се нарича “свободно общество” или “пазарна икономика”. В алтернативата на социализма държавата не взима решения (от името на действащото общество); отделните хора преследват своите индивидуални цели, а държавата поддържа реда, при който шансовете за всички са най-големи – реда, основан на неприкосновена частна собственост. В не-социалистическото общество няма губещи министерства, нито министри, които са уволнени като лоши мениджъри.