Виното и “идиотите”: Фонд “Българско вино” ще бъде поредният опит на държавата да изхарчи парите ни по-добре от нас

Георги Стоев



Плащам данъци на държава, която смята, че не съм способен да се грижа добре за себе си, не мога да планирам бъдещето си и не мога да се уча от грешките си. Накратко: аз съм клиничен идиот в очите на хората от парламента и изпълнителната власт. Затова те ми осигуряват образование, пенсия, медицински услуги и всичко останало, което са преценили, че ми е нужно. (Понякога ме предпазват дори от мен самия – например задължен съм да ползвам предпазен колан, когато шофирам.) “Грижата” на държавата за нас идиотите не се ограничава с производство на блага за общо ползване като полиция и съд. Тя минава тази граница и държавните решения се разпростират върху неща от живота, които касаят само някои от нас; например хората, които произвеждат тютюн или пшеница, получават уверение, че техните бизнес решения никога не са грешни – държавата ще изкупи, каквото пазарът отхвърли. Разбира се, тъй като държавата няма собствени пари, някой друг трябва да покрие сметката на социалните и стопанските грижи на правителството. Това, което хората в държавата често забравят да направят, е сравнение на ползите от държавната грижа с разходите, които тя налага. Струва ми се, че това е задължителен етап в процеса на взимане на едно човешко решение – каквито са всички държавни решения – сравнение на очакваните ползи с цената на действието.

Ето един пресен пример за държавна грижа, която изглежда скъпа, но въпреки това малко анализирана по отношение на разходите, които тя налага.

Наскоро икономическата комисия на парламента прие (на първо четене) възможна промяна на Закона за виното и спиртните напитки. Одобрените от депутатите варианти бяха два: единият проект е произведен от министерството на икономиката, а другият – от няколко народни представители. Съществените изменения бяха предложени от групата депутати. Сред техните предложения особено скъпо изглежда това за създаване на държавен фонд “Българско вино”. В главите на разумните хора веднага се раждат три въпроса:
1) За колко пари става въпрос? Дали изобщо някой е оценени л колко са разходите за тази държавна инициатива?
2) Кой ще получи полза от харченето на тези държавни пари? Казано малко по-различно, за какви продукти и услуги ще бъдат похарчени тези пари, по какъв начин и с каква крайна цел?
3) Кой ще плати сметката? Интересува ни дали тези разходи ще бъде покрити от всички данъкоплатци или от някаква определена група граждани.

Вторият и третият въпрос изглежда имат сравнително ясен отговор. Според идеята на законовите промени, най-общо казано, фондът ще покрива разходи за рекламни кампании, промоции, участия в панаири и изложения на “българските вина”. Ако това е така, ползите се отнасят до производителите на вино и най-вече износителите на вино.

Според предложението фондът ще бъде финансиран от производителите на вино. Предвижда се те да плащат годишни вноски в размер на 0.05 лв. на всеки произведен литър вино, които да отиват в новия фонд. На пръв поглед изглежда, че сметката се плаща от тези, които получават ползите. Това разбира се е въвеждане на допълнителен данък за производителите на вино. Но срещу данъкът производителите получават нещо в замяна – промоция на “българското вино”. Дали обаче ползите са повече от разходите? Логично е авторите на предложението да смятат, че ползите са повече от разходите. На въпросът “Ако е изгодно да се прави реклама, защо не я правят самите производители на частен принцип?” може да намерите отговор малко по-горе, в първия параграф на тази статия. Щом депутатите смятат, че това е изгодно за българските производители на вино, те трябва да имат някакво изчисление на цената на тази държавна намеса.

Не разполагаме с изчисленията на депутатите, които предлагат новия данък върху производството на вино. Но като добра база за разсъждение може да ползваме една сметка, която направиха колеги от Института за пазарна икономика (целият анализ е достъпен в Интернет на www.ime-bg.org):

Статистиката на аграрното министерство показва, че през 2001 г. са произведени 1,908,276,000 литра вино. От тях 61 % са произведени в домашни условия, т.е. върху това производство не се държат вноски за фонд "Българско вино". Вноски се дължат върху останалите 748,956,000 литра промишлено вино. Общата сума на тези вноски възлиза на 37,447,800 лв. само за произведеното през 2001 г. количество промишлено вино.

Сумата на очакваните приходи във фонд “Българско вино” ми изглежда достатъчно голяма, за да инвестираме малко усилие в изчисления на ползите и разходите от това държавно решение. Нека приемем, че 37 млн. лв. ще бъдат годишните разходи на фонда. Обаче колко от тях стигат до финансиране на дейностите, които носят ползи на вино-производителите? Първо, има разходи по административното поддържане на самия фонд. Второ, има разходи, които данъчната администрация ще трябва да понесе заради новия данък. Държавната “грижа” също струва пари. Не знам какво точно дава основание на депутатите да смятат, че държавно финансираната реклама на вино ще бъде по-евтина от реклама, финансирана на частен принцип. Разбира се, само едно от възможните частни действия в тази посока е обединяването на няколко производители и износители, за да платят за услуга, която е полезна за всички тях.

Хората, които предлагат тези законови промени, са убедени, че държавата ще изхарчи тези пари за сметка на производителите на вино и в тяхна полза значително по-добре, отколкото те самите биха ги изхарчили. Това е само един от многото примери, в които държавата взима парите ни с обещанието, че ще ги изхарчи за нас по-добре от самите нас. В очите на държавните чиновници гражданите изглежда са идиоти, които трудно могат да преценят как точно да похарчат парите си. Изобщо няма да влизам в спор за смисъла на “държавната грижа”, за “поправянето на пазарните провали”, за “асиметричната информация” и всичките оправдания на съвременните, сякаш по-изтънчени в научно отношение, социалисти. Но ще продължа да настоявам хората, в чиято полза и за чиято сметка държавата харчи пари, да получат обяснение защо ще трябва да платят допълнителен данък. Обяснението не може да е друго освен оценка, която сравнява държавното действие с частната инициатива. Хората в държавата ще се наложи да докажат, че харчат нашите пари по-добре от самите нас.