В търсене на “по-добрия” капитализъм: Държавата счита бизнеса за инструмент на централното планиране

Георги Стоев


“Спорът между съвременните плановици и либералите не е дали трябва да се прилага систематично мислене в планирането на делата ни. Това е спор за най-добрия начин да го правим.” (Фридрих Хайек, “Пътят към крепостничеството”, 1944 г.)

Спорът продължава с пълна сила. Днес “плановиците”, както и преди 60 години, твърдят, че държавното планиране на икономиката е необходимо, защото обществените процеси са особено сложни. Те отиват дори по-далеч и ни убеждават, че икономическите отношения биха били невъзможни без централно планиране на стопанството. От тази идеология се раждат политически платформи, които обещават просперитет на хората, изразен в по-високи доходи и то за всички.

Подобна платформа предложи на избирателите сегашното правителство в България. Тя стана популярна като “800-те дни” (които в буквалния смисъл завършиха някъде тези дни). Нужно е следното уточнение: политическа програма, която обещава просперитет на всички или на група избиратели не е либерална; тя съдържа идеята за държавното планиране, за централното разпределение на ресурсите и благата.

В този общ смисъл сегашното правителство изпълнява обещанието си за първите 800 дни. Правителството се придържа стриктно към ангажимента си да управлява “корпорацията България”, да насочва ресурсите там, където трябва, да използва “най-ценния ресурс на България” по най-добрия начин.

Рокадите в управлението преди време само потвърждават, че централното планиране е фундамент на неговата философия. Щеше да е противоречие с философията на това управление, ако държавата се откажеше от част от властта върху икономиката. Стана точно обратното – напълно в синхрон с крипто-социализма на управляващите: след назначението на най-дейния министър в кабинета начело на министерство на икономиката в това ведомство се активизираха по отношение на централното планиране.

Погледнете само последните програми, стратегии и нови закони, предложени от министерството на икономиката. Хората в това министерство съвсем сериозно приемат, че тяхна задача е формирането на капитал в стопанството. Нещо повече, тяхна задача е привличането на инвестиции и насочването им към най-производствените индустрии и компании.

Ето може би най-зашеметяващият пример за това как държавата ще управлява икономиката: “... последната възможност цели да ограничи инвестициите в някои видове услуги, като търговия на едро и дребно, банкови услуги и др., но да запази възможността за насърчаване на туризма ...”

Освен това държавата ще третира различните инвеститори по различен начин. Затова се предлага законово разграничение на три класа инвестиции. Инвеститорите ще бъдат просто инструмент за постигане на държавните цели. Всеки от тях ще бъде оценяван (как може да допринесе за постигане на целите от централните план), после съответно или подпомаган, или изхвърлян от играта.

Министърът на икономиката представи сравнително абстрактно целите на своята дейност. Затова оценката на нейната работа ще бъде невъзможна. “Подкрепа на малките и средните предприятия” и “насърчаване на инвестициите” не означават нищо, ако не са обявени с конкретни, проверими и измерими политически обещания. (Такива обещания може да са например премахване на някои режими за правене на бизнес или намаляване на данъците върху наемането на труд.)

Конкретни обещания за резултатите от централното планиране изглеждат безсмислени, ако държавата не национализира изцяло стопанството. В крайна сметка държавните обещанията за обема на инвестициите в стопанството са “сметки без кръчмаря”. Да се изтъкват успехите на частните предприемачи (повече заетост, повече инвестиции, по-високи доходи) като успехи на правителството не е коректно. Правителствените обещания за динамиката в стопанството са безсмислени, освен ако държавата не национализира цялата икономика.

Централното планиране на икономика е възможно. За това е необходимо национализиране на ресурсите. Национализацията на човешкия ресурс също е възможна, като бъде ограничена свободата на хората да работят, търгуват, спестяват и инвестират. Това е социализмът – алтернативата на пазарната икономика.