Кой инвестира в България?

Георги Стоев


Дойде времето, когато хората в правителството започнаха да разсъждават върху корена на думата “капитализъм” (друга дума за “пазарна икономика”). Те изглежда най-накрая разбраха, че натрупването на капитал е основна причина за стопанското развитие. Така в пристъп на нова страст към централно планиране се родиха още правителствени идеи за увеличаване на инвестициите в България.

Разбира се, нивото на инвестиции в България трудно може да бъде определено от правителството. То зависи от решенията на частното предприемачество. Нещо повече, то зависи от решенията на милиони хора каква част от своя доход да спестят. Това, което правителството може да направи, е да попречи на инвестиционния процес, да направи трудно инвестирането в някои начинания. Но то не може да каже колко точно трябва да бъде инвестирано в икономиката.

Натрупването на капитал (или инвестирането) е абстракция, която означава нещо сравнително просто: това е създаването на условия – машини, сгради и др. – за бъдещото производство на неща, от които хората се нуждаят. За производството на тези условия – на тези инвестиционни стоки, е необходимо използването на стопански ресурс. Затова е нужно част от ресурсът, който задоволява непосредствено нуждите на хората – произвежда потребителски стоки, да бъде освободен, за да бъде инвестиран.

Освобождаването на ресурс от непосредственото задоволяване на потребителите очевидно е ограничаване на сегашното консумиране. Това е жертва, която хората правят днес, като очакват утре да получат повече, по-евтини и по-разнообразни продукти за консумиране. Това отложено консумиране е възможно, само ако част от дохода бъде спестен.

Това е макро-икономическата логика на натрупването на капитали в стопанството. Заедно с нея правителството трябва да осмисли и някои цифри (виж таблицата), които описват спестяванията на българите и инвестициите в България. Основните послания от тези цифри са:

1) През последните шест години спестяванията на българите са основен източник на капитал и стопански ръст в България. Делът на спестяванията на българите в инвестициите в България в бил между 2/3 и 3/4. Ако изобщо е възможно делението на “български” и “чужди” инвестиции, изглежда “българските” са значително повече. По-успешно би било не активната политика по “насърчаване” на инвестициите, а въздържането от политики, които влияят отрицателно върху спестяванията (например раздаването на субсидии – доход на гражданите, който те никога няма да могат да спестят, защото правителството ще го изхарчи).

2) Досегашният опит инвеститорите да бъдат дискриминирани от държавата винаги е бил в полза на малцинството инвестиции. Важно е в “преследването” на определени инвеститори (например “чужди”, “големи” или “в промишлеността”) да не бъдат изпъдени останалите инвеститори, които по традиция формират по-голямата част от капитала в стопанството.

3) Спестяванията на българите са основен източник на капитал и стопански ръст в България. Не потреблението (както би предположила например Величка Рангелова, доктор по икономика), а спестеният доход е причината за икономическото развитие – това е основата, на която може да се инвестира в ново знание, технологии и средства за производство, които увеличават производителността.

4) Спестяванията на българите драстично намаляват през 2003 г. – и като процент от дохода, и като абсолютна сума. За първите шест месеца спестяванията са 8% от общия доход, сравнено с около 13% през първите шест месеца на 2002 г. Поне част от обяснението за това е увеличената кредитна активност на търговските банки (които пък са пряко повлияни от меката парична политика в Европа и САЩ). Това е още една добра причина да не се дават политически обещания за неща, които зависят от частния сектор.