Какво ни излъгаха? Най-често срещаните лъжи в обществения и политическия дебат

Георги Стоев



1. Има един човек – или организиран “мозъчен тръст”, който притежава цялото знание за обществото. Според тази догма на такъв човек е редно да се даде власт, за да може той да направи всички щастливи. Конкретните измерения на това е подкрепата за приоритетни икономически отрасли, търсене на стратегически инвеститори, социално осигуряване, държавни здравеопазване и образование. С две думи – социално проектиране.

2. Държавните дела са нечовешки сложни, мистични и непосилни за “обикновените” хора. Следователно обсъждането на проблеми, които касаят всеки данъкоплатец, е работа само на “експертите”. Намесата на държавата в стопанството и личните дела на хората не изисква одобрението на самите хора, защото те нищо не разбират. Това е митът за мистичното държавно управление, който се бетонира не само от хората в държавата, но и от повечето от т.н. “общественици” – хора, които са намерили своето призвание да разтълкуват на широката публика държавните решения.

3. Частният бизнес е просто инструмент на правителството в централното планиране. Хората в парламента и правителството изглежда искрено си вярват, че тяхната задача е да създават доход, заетост и капитал в икономиката. Нещо повече, тяхна отговорност е привличането на инвестиции и насочването им към най-важните индустрии и компании. Частният бизнес има смисъл (и дори право на живот), само доколкото се вписва в централния план на социалните инженери.

4. Провалът на държавата се поправя с повече държавна власт. Точно като частните провали, държавните такива са продукт на грешките на конкретни хора. Днес според предлаганите решения на държавните грешки е необходимо просто да бъдат назначени по-добрите хора. Нещо повече, последните предложения за по-висока ефективност на държавно-монополизирани сфери, като производството на обществен ред и сигурност например, са в посока на повече възможности за държавен произвол в личните дела на хората.

5. Гражданите са клинични идиоти. Те не могат да се грижат добре за себе си, не могат да планират бъдещето си. Затова някой трябва да им осигури образование, пенсия, медицински услуги, спортен тотализатор, телевизия и всичко останало, което им е нужно (по преценка на експертите, които имат всичкото знание за обществения живот.). Затова е оправдано държавата да взима парите на гражданите с обяснението , че ще ги изхарчи в тяхна полза по-добре от самите тях.

6. Държавата има собствени пари. Според синдикатите тя трябва просто да ги раздаде на хората, които очевидно имат нужда от тях. Богатството вече е произведено и се намира някъде на склад. Държавата е натоварена с функцията да разпръсне към всички богатството в неговите различни форми – включително като електричество, топлоенергия, пари, пощенски услуги и железопътен транспорт. Тя няма да ощети никого, тъй като богатството вече го има, т.е. няма да са необходими нови разходи за неговото производство. Затова е възможно да бъдат увеличени заплатите на учители, лекари и миньори, както и да бъдат увеличени субсидиите за фермерите, без да бъдат наложени по-високи данъци.

7. Българите участват в световната конкуренция, организирани като национален отбор. Конкуренцията не е между хора (и фирми), а между нации. Следователно всички български компании са нещо като отбор срещу останалия свят. Модерен става речникът на “нашите фирми”, “нашето участие във възстановяването на Ирак”, “нашите работници в Испания”. Тогава е оправдано печалбите на едни българи да покрият загубите на други – нали в крайна сметка е важно националното представяне на “българската икономика”.

8. Истината е някъде по средата. “Радикали” са всички, които се опитват да изследват обществото със здрав разум, който отхвърля абсурдите на социалното проектиране и централното планиране на икономиката. Възможен е компромис, нещо като хибрид, между социализма и свободното общество. “Средният” избирател иска именно това. Затова политическият ред не е съвпадение на принципите на отделните граждани, а е по-скоро битка между интересите на отделни (групи) граждани.

Затова в България днес “лявото” е единственото политическо място, което изглежда притежава някакъв политически смисъл. Левите партии поне ясно и откровено (за разлика от “десните”) отстояват социалистическата доктрина. В тази доктрина горните осем точки не са заблуди или лъжи, а методологическа основа.