Всъщност харченето на бюджетния излишък е лошо за икономиката

от Георги Стоев


Има нещо положително в мнението на финансовия министър Велчев, че ако правителството изхарчи бюджетния излишък, “по този начин се намаляват парите, които остават в реалната икономика.” Първо, това е признанието, че държавните проекти – независимо как се наричат, “образование”, “инфраструктура” или “здравеопазване” – не са част от икономиката (или казано с термините на министъра, “реалната икономика”).

Второ, вече може да говорим за нещо като обществен дебат или граждански контрол върху произволните действия на правителството. До преди година или две администрацията харчеше излишъка в бюджета без много шум и без особена ангажираност от страна на министър на финансите да дава публични обяснения за това.

Тук излагам няколко аргумента против харченето на бюджетния излишък от макроикономическа гледна точка, т.е. това са негативни ефекти върху шансовете за просперитет на всички граждани (а не само на избрани групи), разгледани в дългосрочен план.

Правителствените програми блокират ресурси в икономиката.

Тези пари – бюджетният излишък – вече са иззети под формата на данъци от произвеждащите доход българи. Би било чудесно наистина, ако тези пари бяха останали в тези българи, които са ги изкарали с труд, предприемачество и инвестиране, или както се казва, в “реалната икономика”. Сега проблемът е, че вече те не са в реалната икономика и наистина е разумно и легитимно те да се върнат на хората в реалната икономика.

Но тук е важно, че има поне четири начина парите да се върнат в икономиката:

1) това е по начина, който предлага министъра на финансите – финансиране на различни текущи правителствени разходи;

2) чрез чек, който да получи всеки данъкоплатец;

3) чрез използване на излишъка за финансиране на разходи в бъдещи периоди и съответно намаляване на данъчната тежест тогава;

4) чрез изплащане на държавен дълг – което означава съкращаване на текущи разходи за лихви и намаляване на данъчното бреме върху бъдещите поколения данъкоплатци.

Само първият от тези начини наричам “харчене”. Другите варианти не са свързани с финансиране на текущи разходи на държавата, следователно не става дума за изразходване на ресурс (харчене), а само за смяна на собствеността върху ресурса или на периода, през който ще бъде изразходван. Финансирането на дълг (явен или скрит) не считам за “харчене”, защото нетните активи на правителството остават непроменени.

Първият начин може би изглежда най-привлекателен за постигане на политическа популярност. Но той е най-негативният от макроикономическа гледна точка. Връщането на парите в този случай означава държавно плащане за ресурси, които създават “публични блага” в държавния домейн. Това е нещо, което определяме като блокиране на ресурси, а не като създаване на добавена стойност. Има основания да твърдим, че ако правителството ще раздава пари (или по-точно, ще преразпределя доход), от макроикономическа гледна точка е по-добре то да не иска нищо в замяна, т.е. да не блокира ресурс в непроизводителни начинания.

Нарушаването на закона за бюджета прави бизнес средата по-несигурна.

Въпреки че малцина народни представители го приемат по този начин, това е простата истина – когато харчи излишъка, правителството харчи повече пари, отколкото парламента му е позволил със закона за бюджета. Казано по-ясно, правителството нарушава закона за бюджета, приет от представителите на гражданите.

Въпреки че има традиция това да се прави от кабинетите в България, това не променя ефектите, които тази практика има върху бизнес средата. А именно, произволното харчене – отвъд волята на народните представители – повече несигурност за бизнес средата.

От една страна, проблемът е макроикономически – разширяването на правителствените разходи обикновено е трудно да бъде последвано от свиване на разходите (ако случайно не бъдат събрани достатъчно данъци следващата година). Това тълкуваме като натиск върху бюджета и увеличен риск за макроикономическата стабилност.

От друга страна, проблемите касаят конкретни индустрии, в които държавата се изживява като играч (например промишленото строителство, образованието или транспорта). В тези сектори на икономиката частните решения са повлияни от “инвестиционните” решения на държавата. Планирането на частните начинания взима предвид очаквания за харченето на държавата, което е заложено в закона за бюджета. Изведнъж държавните проекти се оказват подценени в частните бизнес планове и някои ресурси се оказват по-оскъдни от очакваното (защото държавата е успяла да ги купи с излишъка).

Ако излишъкът не се използва за необходими реформи, значи няма воля за реформи.

Когато разумни гласове предложат реформа в държавно-доминираните сфери или предпазване от макроикономическите рискове на сегашната пенсионна система, опонентите обикновено обясняват, че такива реформи “изискват финансов резерв за справяне със социални проблеми” или нещо подобно. Ето сега има ресурс, който може да бъде използван за финансиране на дефицитите, които биха съпътствали промяната на модела на доставяне на медицински услуги и осигуряване срещу здравен риск например. Но министърът на финансите изглежда не счита подобно начинание за алтернатива на харченето на излишъка за текущи програми на правителството с неясен икономически смисъл.

За инвеститорите това поведение е ясен сигнал, че от това правителство, особено в неговата последна година на власт, не може да се очакват реформаторски действия. А България остава бизнес среда, която спешно има нужда от реформаторски действия на фона на динамично променящите се (в положителна посока) бизнес среди другаде в Европа. Реформите не са завършили, както биха искали да си мислят хората в управляващото мнозинство. За да се избегнат макроикономически сътресения в сравнително близкото бъдеще, ще е необходима радикална промяна на модела на пенсиониране в България. За да се осигури икономическа среда, която да позволява дългосрочен растеж, ще е необходима приватизация на здравния и образователния сектор, както и на значителна част от инфраструктурата. Някой все пак трябва да извърши тези промени, които изискват политическа воля.