Проблемите на платежния баланс не са икономически

Разликата между вноса и износа на продукция през българската граница отдавна стана отегчителна тема в българските медии. Повтарянето на този макроикономически факт обаче не можа да го превърне в “макроикономически проблем”. Единствените проблеми, които дойдоха от това, бяха чисто политически. Първоначално в областта на монетарната политика, а след това всеобщ политически проблем, както се разбира от скорошно изказване на г-н Николай Василев – министър на държавната администрация. В това изказване бяха предположени като възможно решение на “проблема” ред политически мерки, включително въвеждане на допълнителни данъци върху вноса.

Т. нар. “проблем на платежния баланс” първо не е нов като явление, второ – липсата на съвпадение на прогнозите на правителството с действителното ниво на търговски дефицит не превръща автоматично последното в проблем. От една страна прогнозите очевидно не са се сбъднали, което – ако изобщо има значение като дейност – просто трябва да бъде коригирано в своята методика. От друга страна – несбъдването на официалните прогнози не непременно означава “извънредна ситуация” за икономиката. Това, че прогнозите са написани в стил “ще стане еди-какво си, освен ако икономиката не регистрира някакви шокове”, не е причина да смятаме, че когато прогнозите не се сбъдват, наистина минаваме през шокове. Едната възможност е просто въпросните прогнози да не са особено коректни и полезни за бизнес планирането.

За какво всъщност става въпрос? Ако купите къща в никому неизвестно село, ще кажете на приятелите си “инвестирах в селски имот”. От гледна точка на селото, по неговия платежен баланс има положително движение – влизат пари. Бившият собственик на къщата, част от общността на селото, вижда приход по своята смета в размер на, да речем, 10 хил. лева. С тези пари успява да си купи пералня, телевизор и климатик на обща стойност 3 хил. лева. По платежния баланс на селото тогава се регистрира отрицателно движение – излизат пари. В същото време, през което въпросният човек от селото, си е купувал домакински уреди, никой от селото не е успял да продаде нещо на външния свят. Следователно за този период е регистрирано отрицателно салдо по текущите плащания на селото в размер на минус 3 хил. лева.

В същото време обаче “финансовите активи на селото” са се увеличили със 7 хил. лева, защото де факто са влезли 10 хил., а са излезли 3 хил. По това време тези пари не са инвестирани, т.е. не са придобити нови машини или подобрени съществуващи постройки или нещо друго подобно на създаване на капитал. Този пример показва няколко неща:

Първо, не е задължително информацията по платежния баланс да е показателна за извършените инвестиции в смисъл на създаване на капитал. На макро-ниво приходите от приватизация се отчитат често като “преки чужди инвестиции”, но не е задължително те да са финансирали създаване на капитал (което се проявява основно под фирмата на внос на машини или строеж на сгради). Даден паричен поток, отчетен по сметката за размяна на капитали, променя количеството на финансовите активи “у нас”. Например увеличаването на финансовите активи може да бъде използвано, както за финансиране на капиталови разходи (примерно строежи), така и за покриване на текущи сметки (примерно заплатите на учителите).

Второ, дефицитът по текущите плащания на микро-ниво всъщност не е проблем, а резултат от целенасочено рационално човешко решение. Някой решава, че втора къща на село не му трябва и с парите, получил за нея, внася стоки. Той може да избере да внесе “инвестиционни стоки” или “потребителски стоки”. И при двата случая ще бъде отчетен дефицит по текущите плащания, при други равни условия. И при двата случая този човек ще осъзнава това, но няма да го нарича “проблем”.

Ако някой реши да инвестира капитал в селото, това би се изразило в преместване на активи отвън вътре в селото или в изграждане на нови сгради там. В първия случай ще бъдат внесени машини и отново ще се появи проблемът “дефицит по търговския баланс”. Във втория случай работниците, заети със строежа, няма да имат възможност да произвеждат храната и дрехите си, както досега. Ще се наложи тези “потребителски стоки” да бъдат внесени в селото и пак ще има “дефицит по търговския баланс”. Финансирането на местен капитал с чуждестранни спестявания неминуемо ще се изрази в такъв дефицит. Притокът на чужди инвестиции най-вероятно и съвсем в рамките на нормалното развитие ще бъде съпроводен с дефицити по търговския баланс.

За кого това е проблем в крайна сметка? Очевидно това вече се превърна в проблем пред банките в България. Не заради друго, а защото БНБ намери именно в дефицитите по текущите международни плащания аргументи за “временна намеса”, както се изразяват от самата банка, в бизнеса на банките. Последните развития – БНБ отказа пред МВФ нова интервенция в банковата сфера – показват, че вероятно това може да бъде преосмислено като политика. Специалистите от централна банка могат да помогнат чрез по-прецизна методология за разграничаване на “текущите плащания” от “капиталовите потоци”. Но да не забравяме, че проблемът отдавна вече не е просто методологичен. Политическият проблем ще трябва да се решава чрез натиск за по-ясна и конкретна аргументация на политиките, препоръчани за справяне на дефицита по текущата сметка.