Какво да се прави със сивата заетост

През седмицата отново стана актуален дебатът около т.нар. “борба със сивата икономика”. Става въпрос за предложенията на БСК за мерки, насочени към увеличаване на събираемостта на осигуровките. Коментарите на множество анализатори бяха провокирани вероятно от използването на понятието “амнистия”. След малко вглеждане в предложението обаче виждаме, че всъщност “амнистия” няма, а камарата предлага относително стандартни мерки, каквито са били на дневен ред и в миналото.
Разбира се, в аргументацията на мерките правилно се посочва същината на проблема, а именно – че част от работодателите плащат дял от възнаграждението в брой, “над” декларираното в трудовия договор. Какъв е мащабът на този проблем от макроикономическа гледна точка обаче засега не е ясно. Редица изследвания след 2000 г. посочват дял на сивата икономика от около 30-40% от БВП. Твърде вероятно и логично е пазарът на труда да заема по-голяма част от тези неотчетени обороти. Така например, последното изследване ни изследване Biggest Cities Review дава средни заплати в рамките на 420 – 880 лв. в големите областни градове, при официална стойност на НСИ от 367 лв. “Надплащането” в брой не е равномерно разпределено и по сектори – в банковата система например то на практика отсъства, докато в строителството и услугите е масово явление.
Работодателите и работниците постъпват така, защото имат рационални причини да го правят. На първо място, комбинираната тежест на личния данък и осигуровките достига 45%. Ясно е, че ако може, това плащане към бюджета ще бъде спестявано. На второ място, регулациите на трудовите отношения са такива, че гъвкавостта на заплащането е особено трудно, когато се фиксира в трудов договор. Засега основният инструмент за принуда е страхът от санкции - налагани най-вече след ревизии от НАП.
Правителството има два политически проблема с подобни практики на заплащане. От една страна, това означава по-малко приходи в бюджетите на осигурителните фондове, което пък затруднява извършването на разходи за пенсии, здраве и др. под. От друга страна, част от бизнеса, която спазва законите и плаща действителната данъчна тежест, е поставена в неравностойно положение спрямо тези, които не плащат. Затова политиците не могат да бездействат – но въпросът е какво да предприемат.
Предложението на стопанската камара е в посока повече санкции. Така наречената “амнистия” всъщност е вратичка, но това е привидна полза. Решенията за бъдещето се базират на очаквания за бъдещето – в случая, доколко си застрашен от наказание при недеклариране на част от доходите. Ако една компания прецени, че е по-добре в бъдеще да осигурява работниците на пълната сума на заплатите, едва ли страх от миналото ще я спре. От друга страна, стимулите за работниците да “докладват” за подобни практики едва ли ще работят – и в момента те могат да се оплачат и да предизвикат ревизия например.
Другата алтернатива е да се работи в посока намаляване на облагането на разходите за труд – както осигуровки, така и подоходен данък. Опитът с корпоративният данък е достатъчно показателен – ставките спаднаха от над 41% до 10% за 10 години, а декларираните печалби се увеличиха многократно. Началото на 2007 г. отчита 25% ръст на приходите от корпоративен данък, при сваляне на ставката с 1/3. Същото важи и за изплащаните дивиденти, след като размерът на данъка се намали от 15% на 7%, а за някои категории данъкоплатци – до 0%. Още повече, в момента позитивното развитие на икономиката – увеличаващи се доходи, намаляваща безработица – позволяват по-смели реформи в намаляването на данъците. Потенциалните рискове за бюджета пък могат да се покрият с натрупания фискален резерв.