Един бюджет, две Българии: Мнозинството българи вярват, че има безплатен обяд и то вечен

Георги Стоев

Когато някой влезе вкъщи и без мое съгласие вземе каквото хареса, наричам това грабеж. Когато някой посегне на нещо, което е моя собственост, без аз доброволно да съм влязъл в сделка с този човек, това е грабеж. Когато правителството взима моя доход, а после го раздава на други хора – повечето от които не познавам – това официално се нарича “данъчно облагане”, “обществено осигуряване” и “социални разходи”. Първият вид грабеж е незаконен, вторият – узаконен.

В публичния бюджет за 2003 г. виждам цифри, според които държавата ще продължава да се занимава предимно с преразпределяне на доход. В този сравнително прост процес държавата взима от тези, които произвеждат, добавят стойност, рискуват на пазара и доброволно разменят труд срещу труд. Част от взетото държавата дава на другата част от хората в България – тези, които по една или друга причина не произвеждат доход. Другата част от иззетия доход изчезва някъде по веригата на преразпределението. Така държавата разделя българите на две: едната част плаща сметката на другата. Първата част вижда как правителството изземва нейния доход, втората доброволно е решила да бъде финансово зависима от правителството.

Бюджет 2003 обещава на хората, които произвеждат тютюн около 130 млн. лв., на другите фермери – около 50 млн. лв., на хората, които работят в БДЖ – около 70 млн. лв., на хората, които работят в мини – около 17 млн. лв. Успоредно с това се очаква държавата да плаща пенсии – около 3 млрд. лв. през следващата година – стипендии, помощи, заплати на хора в администрацията. Всичко това са само преките плащания със сравнително ясен адресат. Те са предназначени за конкретни групи, конкретни гласоподаватели, конкретни българи. По-трудно е да разграничим получателя на другите видове държавна подкрепа – като например субсидията за здравеопазване, градски транспорт или държавната поща. Сбора на субсидиите и разходите за “социално осигуряване и грижи” е около 6 млрд. лв., малко под половината от целия бюджет и към 17% от брутния вътрешен продукт.

Някой все пак трябва да плати огромната “социална сметка”, която правителството обещава на гражданите. Това не може да е друг освен предприемаческия сектор, хората, които се занимават с произвеждане на доход, а не със завземане на дохода на другите. Предполагам, че фермерите, които произвеждат зърно, разбират, че държавата не произвежда, т.е. тя няма собствен доход, с който да изкупи тяхната продукция. За да плати своите обещания, държавата ще се опита да вземе пари от тези, които добавят стойност и доход. Произвеждащите българи са около 2 млн. – 1 млн. и 800 хил. заети в частния сектор и около 200 хил. заети в онази част на обществения сектор, за която с някои условности може да приемем, че добавя стойност. В България те са около 30% от хората над 15 г. и ¼ от цялото население.

Вижте следната проста сметка: 2 млн. човека, които добавят стойност, и 6 млрд. лв. “социални разходи” и субсидии, това прави по 3000 лв. на произвеждащ българин през 2003 г. Това са само парите, които отиват през правителството в други българи. В тази цифра не влизат разходите за “публични услуги” – като съдебната система, поддържането на реда, армията и пътищата например – за които приемаме, че се ползват от всички граждани. Тези 3000 лв. са около ¼ от произведения доход от българите. Още около ¼ от дохода ще е необходим за финансиране на останалите разходи в бюджета.

Наблюдаваме тотална липса на политическа воля преразпределението на доход през българското правителство да бъде намалено. Администрацията продължава да вярва, че пенсионният модел – основан на принципа на финансова пирамида – ще бъде фискално устойчив, т.е. няма да генерира застрашителен дефицит. Само че вече над 1/3 от пенсиите ще се плащат от централния бюджет – това е разликата между изплащани пенсии и приходи от данък “пенсия” (наричан още задължително пенсионно осигуряване) – което е финансиране от данъци, срещу които няма дори обещание за бъдеща държавна пенсия.

В резултат на делението на гражданите на две – нетни данъкоплатци и зависими от държавата – като че ли правителството дели българите на две: производители и потребители. Разбира се в икономиката е невъзможно един човек да е потребител без да е производител (без да е произвел доход, които да потреби). Но в терминологията на правителството “потребителите” са тези, които взимат пари от държавата, а след това все пак трябва да си купят нещо на свободния пазар. Затова “защитата на потребителите” и “защитата на производителите” са два различни лозунга, зад които застават различни групи. Синдикатите застават зад първия, най-вече защото се отъждествяват с хората в зависимата България – заети в бюджетната сфера и в големи предприятия, на които е обещана държавна подкрепа.

След като половината от дохода на произвеждащата част от България минава през публичния бюджет, няма начин данъчната тежест да бъде по-ниска от половината от дохода. Правителството няма основание да очаква, че стимулите за участие в неформалната икономика ще намалеят. Напротив, след въвеждане на минимални осигурителни прагове по браншове, смисълът от оставане в регистрираната икономика за много работодатели ще изчезне. Също така много повече сделки ще станат неформални след увеличаване на някои непреки данъци (особено акцизите върху горивата). Изобщо няма основание да очакваме, че приходите в бюджета могат да бъдат увеличени. Все пак правителството обещава увеличение на публичните разходи.

Само част от публичните разходи се отнасят за “публични услуги”. Другите разходи са подкрепа за определени групи българи. Хората в подпомаганите групи, които са мнозинство, получават част от дохода, произведен от малцинството. Те гласуват за правителство, което им обещава да се грижи за тях, да ги обезпечава финансово и да им създава работа. Обаче създаването на работа от правителството не означава добавяне на стойност, а даване на пари на тези, които не добавят стойност. Добавянето на стойност и следователно създаването на доход е резултат от предприемаческо усилие, търсене, откритие, и доброволна размяна. Доходът не може да е резултат от държавната принуда или от създаването на бариери пред размяната. Принудителното изземване на доход от произвеждащата България дава на другата България вече произведен доход. Стимулите на първата България да дава част от дохода си на българската държава стават все по-малки, което ще блокира поне част от “социалните” обещания на правителството.