Полу-приватизация: Истинското раздържавяване ще се случи в деня, в който агенцията за следприватиационен контрол се закрие

Георги Стоев

Държавната агенция за следприватизационен контрол (АСК) изглежда има сериозно намерение да прокара законови промени, според които правата на държавата в приватизационните сделки се считат за публични държавни вземания. Ако това се случи, принудителното изпълнение на приватизационните договори ще става без съдебно решение. Освен това АСК ще има достъп до банковите сметки на купувачи, които счита за некоректни. Един по същество договор между купувач и продавач, какъвто е приватизационният договор, ще се превърне в източник на административна принуда. Намесата на държавата в управлението на вече частните фирми ще може да става изцяло по усмотрение на държавните чиновници, които ще твърдят, че “преследват обществения интерес”.

Всъщност “общественият интерес” винаги е присъствал в аргументирането на държавната намеса в икономиката, налагането на бариери пред конкуренцията, както и ограничаването на свободата на частните собственици да преструктурират бившите държавни фирми. Този път аргументацията залага на пропуснати държавни приходи в размер на 1.2 милиарда лв. за периода 1993 – 2001 г. Става въпрос за неизпълнени задължения по приватизационни договори. Например хората в АСК очакват държавата да събере около 260 милиона лв. само от неустойки по клаузи за заетост и инвестиции, когато събирането на неустойките започне да се извършва от Агенцията за държавни вземания.

Всеки приватизационен договор има частно-правен характер. Това означава, че административна принуда върху някоя от страните може да се окаже единствено, ако има съдебно решаване на конфликт между страните. Държавата има определени права по силата на всеки един приватизационен договор, но за разлика от данъците и глобите например, които са публични държавни вземания, тя не може да прибегне до принудително изпълнение на задълженията на другата страна без съдебен процес.

В правен смисъл приватизацията е прехвърляне на собственост, което се извършва по правилата, които регламентират всяко прехвърляне на собственост според българското право, и иначе не би могло да бъде. Общите правила за такава сделка изискват единствено съгласие на страните, а споровете се решават от съда. Идеята на АСК да обяви правата на държавата по тези договори за публични държавни вземания означава, че администрацията може да прибегне до принудително изземване на собственост на даден купувач без да има съдебно решение в полза на държавата. Разбира се това е публично признание за неефикасността на съдебната система. Но по-важното е, че драстично се увеличават възможностите за административен произвол и държавен рекет срещу собствениците на бивши държавни предприятия.

Приемането на предложенията на АСК в парламента все още не е сигурно. Дори да стане, те вероятно ще бъдат атакувани като противоконституционни. Все пак, като се има предвид антилибералната практика на Конституционния съд в прилагането на принципите на “свобода” и “равнопоставеност”, има вероятност тези промени да успеят. Ако станат реалност, новите мерки ще направят бившите държавни фирми по-малко частни . Истинската приватизация ще настъпи, едва когато изтече последният срок за държавен контрол на бивше държавно предприятие.

Следприватизационният контрол в България има история още отпреди създаването на АСК. Той се извършваше от държавните органи, които сключваха договори за приватизация. Традицията оттогава показва, че новите собственици на бивши държавни фирми не са третирани по еднакъв начин, когато държавата следи за изпълнението на договорите. За някои предприятия няма друг начин за оцеляване освен промяна на някои клаузи в приватизационните договори; другата възможност е ренационализация. Следователно, за да оцелее и остане частно едно предприятие, някои ангажименти трябва да отпаднат. Това става с анексиране на договорите, което изразява съгласието на държавата с новите условия на договора.

За да бъде справедливо третирането, вероятно най-доброто решение е всеобщо анексиране на досега сключените договори по взаимно споразумение на страните, които да премахнат неценовите ангажименти (задължения на купувачите, различни от цена и плащане). Това би решило проблема със справедливото третиране в бъдеще, както и би увеличило свободата на новите собственици да преструктурират бившите държавни компании.

В същото време новите договори би следвало да включват изключително ангажименти за цена и плащане и не би следвало да има други задължения, като обещания за работни места, инвестиции, запазване на дейността на предприятията, забрана да се продават материални активи. Това ще помогне ресурсите да бъдат управлявани по ефективен начин от новите собственици, които ще създават работни места с по-висока производителност и съответно с по-високи доходи на заетите.

За да се случи това, е необходимо преди всичко концептуално разбиране за приватизацията като процес на изземване на икономическа власт от ръцете на държавната администрация. Това е единствено и само прехвърляне на собственост към частни ръце, чрез което държавата се освобождава от част от властта си върху икономиката. Приватизацията не е търсене на “стратегически инвеститори”, развитие на индустрията, осигуряване на заетост, “запазване на позициите на стратегически пазари”, защита на националните интереси или други подобни. Досега традицията на приватизация в България показва явно отклонение от това разбиране. Преобладава схващането, че администрацията трябва да развива компаниите и изобщо икономиката и следователно да ангажира новите собственици по начин, който ограничава свободата им да преструктурират държавните фирми.

Практиката на сегашното правителство показва, че няма пробив в разбирането за приватизацията. Напротив, големите сделки са забавени най-вече заради стремеж да се приватизира, като се запазят “стратегически” или “структуроопределящи” предприятия. От друга страна, сложните договори налагат следприватизационен контрол. Държавният контрол, освен че се плаща от данъкоплатците, налага допълнителен разход на инвеститорите в бивши държавни фирми. Но може би най-важното е, че сигурността на инвеститорите в тяхната собственост намалява с всеки опит на държавната администрация да увеличи властта си върху бившите държавни ресурси.