Излишък от чужди пари: Без легитимно основание държавата похарчи 450 млн. лв. бюджетен излишък

Георги Стоев

Ако живеете в жилищна кооперация, понякога ви се случва да събирате общи пари за общо харчене, например почистване на стълбището, осветление пред входа или поправка на асансьора. В такива случаи хората от кооперацията решават кои са най-неотложните общи нужди, колко пари могат да съберат и избират някой, който да изхарчи парите (там, където живея аз, го наричат “касиер”). Касиерът е натоварен със задачата да похарчи точно определена сума пари за точно определени неща; ако той превиши своите правомощия, той носи отговорност пред хората от кооперацията – най-малкото ще бъде сменен с нов касиер.

Представете си още, че хората от кооперацията са събрали повече пари от това, което е необходимо за финансиране на одобрените разходи. Например, одобрено е боядисване на стълбището, а разходите за боя са се оказали по-малко от очакваното. Тогава се появява касов излишък, с който могат да се направят няколко неща: (1) останалите пари да се върнат обратно на хората, (2) да се запазят за бъдещо харчене, което още не е одобрено, (3) касиерът да изхарчи излишъка, както му хрумне. Във вариант (3) касиерът може да избере да повиши заплатата на чистачката на стълбището или просто да даде парите на хора, които само той познава.

Сега погледнете какво става с харченето на правителството. По някаква причина парите, които са се влели в държавната хазна тази година, най-вероятно ще са повече от одобрените разходи. Очаква се държавата да има касов излишък от около половин милиард лева. Миналата седмица научих, че правителството вече е похарчило около 450 млн. лв. от този излишък. Ето някои от тези харчове: 100 млн. лв. за коледни добавки към пенсиите, 139 млн. лв. за разходи на общините, 64 млн. лв. за разходи на агенция “Пътища”, 55 млн.лв. за болници. Ако се появят още излишни пари, ще бъдат дадени 130 млн. лв. за 13-та заплата в бюджетната сфера. Очевидно правителството е избрало вариант (3) в примера с касиера и касовия излишък.

Общото между касиера на кооперацията и министъра на финансите е в това, че и двамата харчат пари, които не са техни. И двамата харчат парите, които са им предоставени съответно от членовете на кооперацията или от членовете на обществото. Правителството няма собствени пари, точно както няма собствени пари и касиерът. То харчи парите на данъкоплатците и всяка държавна покупка, строеж, инвестиция, пенсия или стипендия, не е просто подарък от държавата към група граждани. Това е харчене на парите на всички граждани, които плащат данъци, в повечето случаи по усмотрение на държавната администрация.

Другото общо нещо е, че и двамата разполагат с парите на другите, именно защото някои хора са се съгласили доброволно да предоставят парите си за общо харчене. Разбира се това доброволно решение се различава като процедура в двата случая – например случаят с цялото общество включва провеждането на избори, представителна власт и контрол над “касиера” – но по същество остават еднакви. Това означава, че властта да харчиш парите на другите има един единствен източник: съгласието на членовете на обществото да дадат определена сума пари за определена цел. За да възникне властта върху чуждите пари, е необходимо съгласие на хората, чиито пари трябва да се похарчат.

Естествено е, че съгласието на хората в цялото общество не винаги може да е обединено около цели, които са фиксирани в детайли. По скоро става въпрос за обществен консенсус най-вече около няколко принципа на харченето на парите на данъкоплатците или, както още се нарича, фискалната политика:

§ Какво ще бъде финансирано с публични разходи – създаването на общи блага или раздаване на пари на избрани групи? При създаването на общи блага или “публични услуги” има известно преразпределяне на доход, но все пак те са достъпни за всички граждани и около повечето от тях има изградено почни единодушно съгласие в обществото – става въпрос за поддържането на реда, съдебната система, защитата на собствеността и личността на хората.

§ Ако бъдат финансирани обществени блага, кои трябва да бъдат те? Хората имат различни предпочитания и различна готовност да плати за едно и също нещо. За някои хора определени “публични услуги” може би изобщо не са услуга. Но все пак в България има известно съгласие около тези “общи” блага, за които споменах малко по-горе, както и за изграждането на някои видове инфраструктура.

§ Как да бъдат финансирани публичните разходи – на централно или на местно ниво? Около това изглежда липсва не само съгласие, но и обществена дискусия. Опитите за фискална децентрализация са плахи, а първите ефекти ще бъдат вероятно негативни.

§ Колко пари могат да отделят гражданите за финансиране на обществени разходи? С други думи, каква е поносимата данъчна тежест върху тези, които създават стойност и доход в икономиката. Това решение принципно се взима на избори, на които се конкурират предложения за различна данъчна тежест и различно харчене на общите пари, но все пак всяка година парламентът одобрява плана на публичното харчене, наречен “държавен бюджет”. В момента данъчната тежест в България е около 50%, изчислена като отношение между държавните разходи и произвежданата добавена стойност в икономиката. Имаме достатъчно основания да вярваме, че тази данъчна тежест е над нивото на пределна поносимост, а делът на нерегистрираната икономика нараства.

В дилемата “публични блага или преразпределяне на доход” правителството все по-често избира преразпределението. Бюджетният излишък през 2002 г. е насочен предимно за пенсии и бюджетни заплати, както и за субсидии за БДЖ (още 12 млн. лв.) и за зърнопроизводителите (още 32 млн. лв. за изкупуване на 200 000 тона зърно). За сравнение, на МВР – производител на обществено благо – са отпуснати 4 млн. лв. от излишъка. Дано хората от правителството не са забравили, че харчат чужди пари. Тези, които още плащат данъци, следят как се харчат техните пари. Нагласата им да продължат да плащат данъци намалява с всеки нов произвол на държания касиер.