Колкото толкова: Два аргумента за незабавната приватизация на БТК

Георги Стоев

Раздялата на държавата с властта върху икономиката върви мъчно. От една страна самото правителство – не само настоящето, но и всички преди него – изглежда не е напълно готово да остави частната инициатива и свободния пазар на мира. От друга – има силно обединение срещу повечето опити на администрацията да се раздели с властта върху стопанството. Приватизацията на БТК е във фокуса на атаките срещу правителството през последните дни. Как се получи така, че решението на правителството да спази законовите процедури в тази сделка, се оказа “неизгодно за България” и дори “престъпно”?

Хората, които са против сделката, казват, че за БТК правителството е можело да получи повече пари. Те твърдят, че годишните печалби на БТК отсега нататък ще бъдат поне колкото цената, която се очаква да плати за нея новият собственик. Някои казаха, че БТК може да се продаде за около 1 млрд. долара.

Това, което не разбирам съвсем напълно, е следното: Защо ако имаше инвеститор, който знаеше, че БТК може да бъде продадена за 1 млрд. долара, той не си направи труда да купи компанията от правителството, например за 500 млн. долара, и после да я продаде за 1 млрд. долара? Както е известно, в последното наддаване за БТК никой не предложи 500 млн. долара. Най-високата предложена цена беше значително по-ниска. Зададен по друг начин въпросът е: Защо инвеститорите решиха, че БТК струва около 200 млн. долара, а почти всички странични наблюдатели оцениха компанията като много по-скъпа?

Сещам се за два възможни отговора: (1) Това, което правят държавните служители, не е съвсем в реда на закона, т.е. те вероятно се опитват да извлекат полза за себе си, като не спазват правилата за избор на приватизационна техника и за избор на нов собственик; или (2) Хората, които коментират, че БТК струва 5 пъти повече от предложените, не предвиждат правилно бъдещото на компанията, не оценяват коректно риска от инвестиране в България, и вероятно самите те не биха дали повече пари за БТК, ако имаха възможност.

Тъй като противниците на сделката за БТК изключват да не са прави в своите прогнози и оценки за стойността на компанията, те автоматично приемат, че верният отговор е (1). Тогава в този хор се включва и Върховна касационна прокуратура, която спира приватизацията на БТК с формалния мотив, че ще предотвратява престъпление (нарушаване на служебните задължения с цел облага).

Обаче, доколкото си спомням, процедурата за приватизация на БТК протече при зададените от закона условия: бяха проведени прозрачни селекции на кандидатите, предварително бяха обявени ясни критерии за оценка на офертите, достъпът до наддаване беше предварително регламентиран и правителството не можеше да откаже участие на кандидат, който отговаря на предварително обявените условия. Правилата на играта бяха зададени още в самото начало и не се промениха до нейния край. Изпълнителната власт не наруши нито едно от законовите ограничения за провеждане на процедура на приватизация.

Ако съм прав в оценката си за законосъобразност на сделката за БТК, излиза, че противниците на сделката не отчитат съвсем правилно перспективите пред БТК. Всъщност има поне няколко неправилни допускания в техните оценки. Първо, много скоро БТК вече няма да е монополист на пазара на телефонни услуги и интернет. Второ, повечето тенденции в световен мащаб показват свиване на бизнеса на операторите на фиксирани телефонни услуги. Трето, дори да запази монопола си върху т.н. “последна миля” от телефонните жици, БТК няма да може да продължи вечно с вътрешно-фирменото субсидиране на различни дейности, което иначе би и осигурило предимство пред други оператори.

Разбира се всяко покачване на цената на БТК чрез обещание за държавно гарантиран монопол е нежелателно. В последна сметка това означава по-висока цена за всички потребители на телефонни и интернет услуги в България. Мисля, че това е осъзнато ясно от администрацията; обаче явно не е осъзнато от много странични коментатори на сделката.

Има поне два силни аргумента за незабавната приватизация на БТК, два аргумента в подкрепа на бързото приключване на сделката. Първият аргумент е основан на тезата ми, че истинската цена на БТК е именно предложената цена в най-високата оферта, а не някаква друга (например такава, каквато министър Пламен Петров е очаквал). Най-високата предложена цена е на този кандидат, който вижда най-голям смисъл в подобна инвестиция. Продавачът от друга страна трябва да продаде на този, който дава най-много, иначе би бил напълно ирационален. Затова не може да има друга възможна цена на тази сделка при зададените условия.

Да се очаква, че цената ще скочи в бъдеще без да се променят съществено условията на приватизиране, изобщо не е оправдано. Ако бъде започната нова процедура, върху нея ще надвисне липсата на доверие към правителство, което хем приватизира, хем не съвсем. Освен това никой не се надява, че правилата и практиката на приватизиране ще се променят значително. Има значителен натиск върху правителството БТК да бъде приватизирана с ограничена свобода за новия собственик (като задължения за заетост и инвестиции, златна акция на държавата и др.), което е именно основната причина никой да не иска да наддава за иначе печелившия телеком. Колкото по-малка е свободата на новите собственици, толкова по-малък е смисълът (измерен в очаквани печалби) от тяхната инвестиция и следователно толкова по-ниска е цената, която са готови да платят.

Вторият аргумент е още по-важен, защото е принципен, но правителството като че ли го пропуска в защитата на действията си. Приватизацията не се нуждае от изрично аргументиране и непрекъсната защита. Единствените места в стопанството, в които държавата може да има някакво място, са изрично изброени в Конституцията. Сред тях не е телекомуникационният бизнес, нито пък стопанисването на мрежата от жици на БТК. С други думи, раздялата на държавата с БТК е част от голямата раздяла на държавата с властта над оная част от ресурсите, която не е изрично отредена като изключителна държавна собственост.

Всеки, който смята, че БТК трябва да остане държавна още известно време (например “защото държавата ще изгуби пари, ако приватизира”), се сблъсква с едно от основните правила на държавното управление в България днес; а именно, че държавата не може да прави повече или да владее повече, отколкото и позволява Конституцията.