Четири аргумента “срещу” субсидиите за лош тютюн

Георги Стоев

Поредното искане на публични пари – парите на данъкоплатците – дойде от представителите на част от българите, която така или иначе получава значителни суми публични пари. Парламентарната група на ДПС, както и група кметове, поискаха още пари на данъкоплатците, които да бъдат раздадени на техния електорат. В този случай става дума за онези производители на тютюн, които не са успели да продадат своята продукция на Булгартабак. Булгартабак, който преследва собствената си печалба, логично е отказал да изкупи тютюна с ниско качество от някои производители.

Новото искане за публични пари е извън рамките на това, което се полага на тютюнопроизводителите от държавния фонд “Тютюн”. Аргументацията на тази кампания се основа на факта, че миналогодишният климат е бил неблагоприятен за производителите на тютюн с България.

Без да се съмнявам в това, че природата е била неблагосклонна към българските тютюнопроизводителни миналата година, обръщам внимание на няколко аргумента срещу раздаването на парите на данъкоплатците за производството на лош тютюн.

Първо и най-очевидно е, че природният риск е част от живота на всички (в по-малка или по-голяма степен). Не е логично, нито морално, едни да получават държавна протекция срещу природния риск, а други (например собствениците на автомобили, които пострадаха от градушка миналата година) да не бъдат. По-важното е, че има редица начини да се застраховаме срещу риска, включително природния, и това е част от размяната в свободното стопанство. Това е част от бизнеса на застрахователните компании, както и част от решенията, които взима всеки разумен гражданин.

Ако правителството даде пари за нискокачествено производство, неговото послание към българските фермери, както и изобщо към българите, ще бъде: “Каквото и да произведете, независимо дали пазара го приеме или не, независимо дали сте разумни стопани или не, независимо дали сте се застраховали срещу нежелани събития или не, в края на краищата ние ще платим сметката.” Очевидно е, че това убива стопанските стимули. На тяхно място правителството насажда стимули за повече борба за парите на другите.

Второ, поддържането на сектора на производството на тютюн има своята цена за икономиката. Разходите, които се виждат, се равняват на около 35% от приходите в държавния бюджет от данък върху доходите на физическите лица. В края на краищата сметката се плаща от данъкоплатците. С други думи, на един човек – пушач или не – зает в онази част на стопанството, която добавя стойност, се падат по около 66 лв. годишно за издръжка на фонд “Тютюн”. Разбира се, това преразпределение създава разходи за икономиката, които е трудно да бъдат измерени, както всяка намеса на държавата в пазарните отношения. Именно това е един от силните аргументи срещу социалистическия тип държава (тази, която взима от едни и дава на други): аргументът на тоталната непредвидимост на ефектите; дадена политика може да има една цел, а да постигне нещо съвсем друго като краен резултат.

Трето, средствата в държавния фонд “Тютюн” са пари, събрани от всички данъкоплатци. Колкото и грубо да звучи, поддържането на този фонд е нещо като легализиран грабеж – взимане на пари от едни и даването им на други. Винаги е възможно група избиратели да бъдат обединени около желанието (или обещанието) да вземат част от собствеността на останалата част от гражданите. Само че, ако живеем в свободно общество – свободно от принудата, грабежа и насилието – конституцията и общовалидния морал не биха позволили тези желания да бъдат удовлетворявани. Ако това е възможно, мнозинството би могло през държавния бюджет да ограби малцинството.

Днес в България, както и в по-голямата част от света, добре организирани малцинства (какъвто е случаят на избирателите на ДПС) имат възможност да рекетират неорганизираното мнозинство. Но тези хора трябва да разберат, че е въпрос единствено на време другите избиратели да се организират достатъчно добре, за да не позволят това малцинство да взима техните пари. В крайна сметка икономическият дневен ред на подобен тип общество би затвърдил властта на държавата върху стопанството; защото повечето граждани ще разчитат на държавната принуда, за да ограбят останалата част от гражданството. Избягването на този негативен сценарий е възможно, само ако повече българи проумеят, че правителството не е източник на доход и работно място. Правителството не е източник на богатство; държавата няма собствени пари, а само взима парите на гражданите, които произвеждат доход.

Четвърто и последно, производството на цигари изглежда е стратегически сектор единствено за българското правителство, което раздава пари за производството на тютюн и цигари. Традицията показва, че се раздават държавни премии за производство на тютюн, както и целеви субсидии за изкупуване на тютюн. Целта беше да се осигури заетост в региони, които изглеждат катастрофално от стопанска гледна точка. Успоредно с това правителството целеше да се запази т.н. “стратегически сектор” на производството на цигари. В икономически смисъл секторът на производството на цигари не може и вероятно никога няма да бъде водещ: защото износът на цигари е около 0.3% от общия износ на български стоки, което е 12 пъти по-малко от износа на мебели и домакинско обзавеждане и 71 пъти по-малко от износа на дрехи и обувки. Единствените за които, секторът на тютюна и цигарите е стратегически, са тези, които имат някаква власт да се разпореждат с държавни пари в този (именно заради държавната намеса) гангстеризиран бранш.

Това са четири аргументи на здравия разум срещу раздаването на парите на данъкоплатците за производството на тютюн (особено нискокачествен). Това не са аргументи срещу производителите на тютюн, турското малцинство, производителите на цигари или пушачите. Това са аргументи срещу правителствения инстинкт да дава пари за щяло и нещяло, като непрекъснато подклажда исканията на гражданите за парите на другите.

По нищо не личи този здрав разум да се споделя от министъра на земеделието и горите в България. Г-н Мехмед Дикме е склонен веднага да обещае парите на данъкоплатците в отговор на всяко сравнително организирано искане към бюджета. Ако се ограничим само до няколко примера, ето какво бе подкрепено от държавата в рамките на земеделието миналата година:

-Пряка субсидия за производителите на зърнощю

-Премии и целеви субсидии за производителните на тютюн

-Защитни мита за производителите на зеленчуци.

Искания отправиха редица други фермери, вкл. производителите на дини, на мляко и др.

Разбира се, в един случай сметката се плаща от данъкоплатците – чрез по-високите данъци, а в друг – от всички потребители – чрез по-високите цени на “защитената от външна конкуренция родна продукция”. Това са няколко класически примера за натиск от добре организирани малцинства върху неорганизираното мнозинство. Ако отговорът на новото искане отново е “да”, исканията няма да станат по-малко.

Държавната субсидия за тютюнопроизводителите до един момент се опитваше да имитира пазарния механизъм, т.е. да се дават публични пари за нещо, което все пак има смисъл за някой. С други думи, докато има пушачи, има някакъв смисъл да се произвежда тютюн. Затова изглежда подкрепата за бранша на тютюна има позитивни ефекти за повече граждани – не само пряко заетите в бранша.

Именно в тази връзка последното искане обаче изглежда абсурдно в аргументацията си, тъй като се иска субсидия за нискокачествен тютюн, т.е. за тютюн, който никой не желае. Как да оправдаем харченето на пари на данъкоплатците за нещо, което не носи никаква стойност? Подобно харчене на парите на данъкоплатците би имал, разбира се, единствено някакъв социален смисъл – подкрепа за хора в региони, където стопанството има изключително ниски шансове, а преместването или адаптацията на хората там не става веднага.

От социална гледна точка може би има някакъв смисъл в създаването на изкуствена заетост (на едни да се плаща да копаят дупки, а на други да ги запълват). Само че имаме сериозни основания да смятаме, че би било по по-евтино помощта да се раздаде пряко на хората в нужда, отколкото да се харчат пари за нещо, което не струва нищо. Всеки икономист обаче знае, че е по-евтино помощта да се раздаде пряко на хората в нужда, отколкото да се харчат пари за нещо, от което няма смисъл. Компенсации за производство на нискокачествен тютюн биха намалили шансовете за производство на висококачествен тютюн в бъдеще.

Всичко това – аргументите на здравия разум – има смисъл да се повтаря, ако държавната подкрепа за производителите на тютюн не се приемаше като нещо нормално от хората в България. Но сякаш има някакъв консенсус, че в производството на тютюн трябва да се изливат публичните пари. Не се чуват гласове срещу непрестанното раздаване на парите данъкоплатците в тази посока. Само като потвърждение на това може да посочим приватизацията на Булгартабак, която беше частично обвързана с т.н. “социални” ангажименти. “Социалните” ангажименти са задължения за заетост и за изкупуване на български тютюн. Срещу тази техника на приватизиране също нямаше особено много гласове против. Затова мисля, че хората, които плащат данъци в България нямат особен проблем с това, че тютюнопроизводителите непрестанно са подкрепяни от държавата с техните пари.