Пари за лошия тютюн: Оправдано ли е харченето на пари на данъкоплатците за нещо, което няма стойност?

Георги Стоев

Ако двама души качат роял до върха на Айфеловата кула и после го свалят долу, един физик би оценил крайния резултат от тяхната работа като равен на нула. (Защото сборът на два еднакво големи и противопосочни вектора е равен на нула.) Някои икономисти пък биха определили резултата като две работни места, особено ако “работата” се повтаря известно време. Тези икономисти грешат и това го знаят всички разумни хора. Не може да се счита за работа нещо, което не носи полза на никого.

По нищо не личи този здрав разум да се споделя от министъра на земеделието и горите в България. На всяко сравнително организирано искане към бюджета г-н Мехмед Дикме е склонен веднага да обещае парите на данъкоплатците. Миналата година с парите на данъкоплатците бяха подкрепени пряко производителите на зърно, както и производителните на тютюн. В същото време всички българи плащаха по-високи цени на зеленчуците заради защитното мито за българските фермери.

Наскоро бе отправен нов зов за държавни пари. Този път чрез парламентарната група на ДПС и група кметове бяха поискани публични пари, които да бъдат раздадени на производителите на тютюн с лошо качество. Другите производители на тютюн явно са останали относително щастливи от цените, по които държавният Булгартабак ще купи тяхната продукция.

Доколкото разбирам, новото искане е резултат от това, че Булгартабак логично е отказал да изкупи нискокачествената продукция на някои производители. От друга страна се оказва, че миналата година била особено лоша за тютюна поради лошите климатични условия. Не трябва да забравяме, че всички производители на тютюн получават подкрепа от държавата, за да произвеждат тютюн, от държавния фонд “Тютюн”.

Изглежда, че държавната подкрепа за производителите на тютюн се приема като нещо нормално от хората в България. Не се чуват гласове срещу непрестанното раздаване на парите данъкоплатците в тази посока. На всичкото отгоре приватизацията на Булгартабак беше частично обвързана с т.н. “социални” ангажименти, като задължения за заетост и за изкупуване на български тютюн. Срещу тази техника на приватизиране също нямаше особено много гласове против. Изобщо а приори се приема, че тютюнопроизводителите трябва да бъдат подкрепяни от държавата с всевъзможни средства. Всичко това е абсурдно поне поради следните 3 причини:

1) Средствата във фонд “Тютюн” са пари, събрани от всички данъкоплатци. Тяхното харчене за определена група е легализиран грабеж – взимане на пари от едни и даването им на други. Политическата система в България позволява обединяването на група избиратели около желанието да вземат част от собствеността на останалата част от гражданите. Но конституцията не позволява тези желания да бъдат удовлетворявани. В последна сметка, ако беше така, мнозинството би имало възможност чрез държавния бюджет да ограби малцинството без това да доведе до политически сътресения. Добре организирано малцинство (какъвто е случаят на избирателите на ДПС) имат възможност да рекетират неорганизираното мнозинство. Но те трябва да разберат, че е въпрос единствено на време другите избиратели да се организират достатъчно добре, за да не позволят това малцинство да взима техните пари. В крайна сметка икономическият дневен ред на подобен тип общество би затвърдил властта на държавата върху стопанството; защото повечето граждани ще разчитат на държавната принуда, за да ограбят останалата част от гражданството. Крайният резултат от такъв икономически модел е крайно негативен: намалени шансове за просперитет и вероятен политически катаклизъм. Избягването на този негативен сценарий е възможно, само ако критична маса българи проумеят, че правителството не е източник на богатство; ако проумеят, че държавата няма собствени пари, а само взима парите на гражданите, за да удовлетвори отделни групи.

2) Производството на цигари не е стратегически сектор за българската икономика. Той е стратегически сектор само за българското правителство, което раздава пари за производството на тютюн и цигари. Бяха раздавани премии за производство на тютюн, както и целеви субсидии за изкупуване на тютюн. Целта беше да се осигури заетост в региони, които изглеждат катастрофално от стопанска гледна точка. Успоредно с това правителството целеше да се запази т.н. “стратегически сектор” на производството на цигари. Един вид с един удар два заека: 1) поддържане на сравнително високо-производителен сектор и 2) създаване на заетост в неразвити региони на България. Поддържането на “стратегическия сектор” и на изкуствена заетост не е безплатно за стопанството. То е 35% от приходите от данък върху личния доход. В края на краищата сметката се плаща от данъкоплатците. Освен това трябва да се знае, че производството на цигари не може и вероятно никога няма да бъде водещ в икономически смисъл (за разлика от политическия смисъл): например износът на цигари е около 0.3% от общия износ на български стоки, което е 12 пъти по-малко от износа на мебели и домакинско обзавеждане, както и 71 пъти по-малко от износа на дрехи и обувки. Само че хората, които произвеждат мебели, досега не са могли да се организират политически, за да стане техният сектор “стратегически”.

3) Държавната субсидия до един момент се опитваше да имитира пазарния механизъм. Както се казва, докато има пушачи, ще има хора, които да оценят производството на тютюн и цигари. Затова изглежда подкрепата за бранша на тютюна има позитивни ефекти за повече граждани – не само пряко заетите в бранша. Но как да си обясним субсидия, която е насочена към компенсиране на нискокачествен тютюн, т.е. тютюн от който никой няма полза? Как да оправдаем харченето на пари на данъкоплатците за нещо, което не носи никаква стойност? От социална гледна точка може би има някакъв смисъл в създаването на изкуствена заетост (на едни да се плаща да копаят дупки, а на други да ги запълват). Всеки икономист обаче знае, че е по-евтино помощта да се раздаде пряко на хората в нужда, отколкото да се харчат пари за нещо, от което няма смисъл. Компенсации за производство на нискокачествен тютюн биха намалили шансовете за производство на висококачествен тютюн в бъдеще. Не поставям под съмнение факта, че природата не е била благосклонна към българските тютюнопроизводителни миналата година. Просто твърдя, че природният риск е малко или много част от живота на всички. Има начини да се застраховаме срещу него и това е част от цялата игра на пазарната икономика. Ако правителството даде пари за нискокачествено производство, неговото послание към българските фермери ще звучи така: “Не е нужно да полагате усилия да произвеждате висококачествена продукция. Не е нужно да се застраховате срещу риска. При всички случаи ние ще платим сметката.” Освен че убива част от стопанските стимули, правителството ги замества със стимули за повече борба за държавните пари.