Приватизацията като раздяла:

Неразбирането на смисъла на раздържавяването е най-голямата пречка пред него

Георги Стоев

Става въпрос за раздялата на държавата с властта върху ресурсите в стопанството. Последните държавни решения в този процес показаха, че все още няма разбиране за смисъла от прехвърлянето на собствеността в частни ръце. От друга страна – няма никакви индикации, че сред българите има съгласие около идеята за ограничена власт държава, която със сигурност изключва държавна стопанска дейност.

Ето само някои от развитията през последните две седмици. Депутатът от НДСВ Стефан Минков каза, че за Параходство “Български морски флот” е по-важно да има ясна програма за действие, а не дребни разпродажби. Пловдивските депутати от НДСВ казаха, че стратегията за развитие на Международния панаир Пловдив трябва да предхожда всички останали решения по промяната на собствеността му. Всичко това стана на фона на току що приетите поправки в Закона за приватизация, според които се съставя нов специален списък от предприятия за специално приватизиране.

Както повечето читатели знаят, промените в Закона за приватизация бяха резултат от блокирането на няколко сделки от страна на административния съд. Както по-малко хора знаят, възможността за такова блокиране беше поставена в самия закон, който беше приет от този парламент и иницииран от това правителство през 2001 г.

Основният проблем в закона (както беше и в предишния закон за приватизация) е възможността съдът да се произнася по икономическата целесъобразност на приватизационни сделки. Законът в сегашния си вид е източник на системни проблеми пред процеса на приватизация. Затова има основания да твърдим, че с новите промени в закона не се решава проблема, като се опитва да изключи съдът от възможността да контролира някои решения на администрацията.

Опитът за приватизация на Булгартабак холдинг доказа проблемността на закона в частта му, която урежда смисъла и целта на приватизацията. Според закона целта на този процес е икономическо развитие и конкурентност на предприятията. Спорно е дали конституцията дава мандат на правителството да развива икономиката и конкурентността на отделни предприятия. Но това в този случай няма особено значение.

По-важното е, че така формулирана целта на приватизацията дава шанс на административния съд да блокира сделки с мотива, че не е спазен закона, в общо линии по всякакъв повод. Ето такава е връзката между неразбирането на смисъла на приватизацията от страна на управляващите и блокирането на процеса. Оказва се, че неразбирането (в някои случаи съчетано с некомпетентност) е по-голяма пречка пред приватизацията отколкото, както често се твърди, липсата на политическа воля или корупция.

Воля за приватизация има у депутатите от НДСВ. Блестящ пример за това са пловдивските депутати от НДСВ и волята им да се приватизира Пловдивския панаир. Само че тяхното разбиране за приватизация ги кара да изберат бавния и трудния път на приватизиране на това предприятие. Те смятат, че приватизацията трябва да осигури определени цели (като например запазване на стратегически предприятия и сектори, каквото и да означава това), точно както е записано в Закона за приватизация.

Точно заради този тип разбиране – очевидно доминиращ в Народното събрание – процесът на приватизация в България изглежда безнадежден. Парламентът и правителството искат да развиват икономиката, да създават работни места и да пазят националните интереси и сигурност и то именно чрез процеса на приватизация.

Обаче приватизацията няма нищо общо с развитието на икономиката, работните места или националната сигурност. Тя е просто политически процес, чрез който държавата се разделя с ресурс и нейната власт над стопанството намалява. Който се опитва да смеси тези концепции, вероятно страда от безсъние поне поради следните противоречия в неговите разсъждения.

Първо, приватизацията не е прехвърляне на бизнес. Тя е прехвърляне на права на собственост върху активи, въпреки че това често е облечено в дружествена форма, т.е. прехвърлят се акции и дялове в дружества. Следователно тя не може да бъде инструмент за развитие на бизнес дейност, създаване на заетост, увеличаване на производителността и доходите на хората. Още по-малко тя може да бъде инструмент за “балансирано развитие на регионите” и други измислени цели на социалните инженери във властта.

Второ, един от най-разпространените митове е, че приватизацията е добра, когато добри хора продават на други добри хора лоши предприятия. Разбира се, че приватизацията не може да има отношение към морала (за да я наречем изобщо добра или лоша). Тя е задължение на правителството, което произтича от принципите и конституцията на днешна България. Тъй като конституцията не дава мандат на държавата да се занимава с бизнес, но у нея са останали активи от социалистическо време, естественото легитимно решение е разпродаването им.

Всъщност в икономически смисъл приватизацията може да бъде наречена добра (легитимна и ефективна), когато приватизиращата администрация продава веднага и то на този, който предложи най-много.

Трето, крайната цел на приватизацията не е изпълнение на плана за развитие на българската икономика, а ограничаване на държавната намеса в нея. Има едно общо положение, около което се надявам да се е оформил обществен консенсус. То гласи: свободата на стопанска дейност е основен принцип, а всяко държавно ограничение е изключение, което би следвало да бъде изрично аргументирано и легитимирано. Държавното притежание на активи е част от намесата и като такова трябва да бъде винаги и изрично аргументирано.

При липса на добри аргументи и общо съгласие по отношение на държавното стопанисване на активи то е нелегитимно. Тежестта на доказателството по принцип остава за тези, които са срещу приватизацията.