Как да се мерят ползите и разходите от държавния фонд за рисково инвестиране
Георги Стоев
Коя е алтернативата на “свободна стопанска инициатива”[1]? Свобода на държавната инициатива, разбира се. С други думи – неограничена възможност държавните чиновници да харчат нашите пари, да ограничават търговията и конкуренцията, да пречат на едни, а на други да помагат, да се месят в стопанството и в частните дела на хората. В България свободата на държавна инициатива се увеличава.
Сега на мода в България е нов пакет от правителствени мерки, които имат за цел да стимулират икономическата активност. Най-често споменаваната в публичния дебат е идеята за създаване на държавен инвестиционен фонд с начален капитал от 100 лв. пари на данъкоплатците. Целта на тази правителствена мярка е стимулиране на инвестициите в определени сектори на българската икономика.
Тази политика се основава на вярата, че правителството има за цел да развива икономиката. Нещо повече, инвестирането на нашите пари от държавата предполага, че някой държавен служител или група такива знаят по-добре от нас как да инвестират парите ни. Или както бащите на тази идея казват, те ще поверят тези пари на мениджъри, които най-добре знаят как и къде да ги инвестират.
Не мога да се наема с оборването на вярата, че правителството е натоварено със задачата да развие икономиката и да донесе щастие на всеки. Това е цел, която не се споменава в конституцията като част от държавните правомощия. Но пък изглежда това се споделя от огромна част от българите. Затова приемам, че в България политиката на харчене на парите на гражданите в името на тяхното щастие е легитимно действие на едно демократично избрано правителство.
Имам обаче сериозно основание да поставя под съмнение начинът, по който се преследват целите “развитие на икономиката” и “привличане на инвестиции”. Всяка политика (закон, постановление, изпълнение на бюджета и пр.) носят различни ефекти за икономиката. От гледна точка на целта, която държавата преследва с тези мерки, те могат да носят както ползи, така и разходи. Ползите приближават до целта; разходите отдалечават от нея.
Не ми е известно министерството на икономиката – от което произлиза идеята за държавен инвестиционен фонд – да е направило анализ на ползите и разходите от подобна мярка. Затова на хората от администрацията трябва непрекъснато да се напомня, че всяка нова политика трябва да се аргументира изрично; нещо повече, за да стане тя факт, ползите трябва да са повече от разходите, а целта – легитимна. Това трябва да стане навик на администрацията, която предлага непрекъснато нови мерки за намеса в стопанството. Тежестта на доказателството пада върху нея, а не върху тези, които са против новите правителствени мерки.
Тъй като хората от администрацията трябва да се упражняват в смятането на ползи и разходи, ето идея как могат да аргументират харченето на парите на данъкоплатците за инвестиционен фонд. Първо, защо е нужен такъв фонд? Отговорът, който досега сме получили, е: “Защото трябва да привличаме инвестиции и да развиваме икономиката.”
Второ, това действие ще допринесе ли за тази цел? Отговорът се съдържа имплицитно в изказванията на вицепремиера Василев. Той звучи горе-долу така: “Трябва да съберем малко публични пари, да ги дадем за доверително управление на опитен мениджър, той да ги вложи в начинания, които биха създали нови работни места и то високопроизводителни, както и биха привлекли частни инвестиции в България.” Така отговорът звучи логичен и наистина това биха могли да бъдат някои от ефектите за българското стопанство.
Този отговор обаче не съдържа нищо за това какво ще струва това и кой ще плати сметката. Цифрата е ясна: 100 млн. лв. от фискалния резерв на правителството. Но това не е най-коректният начин да изразим цената на този проект. Аз бих казал, че тези пари са около 24% от приходите от данък печалба на нефинансови предприятия (каквито правителството вероятно иска да развива с този фонд).
Трябва да вляза в матрицата на мислене на администрацията, за да оценя негативния ефект от този проект. Нека припомня, че целта е развитие на икономиката. Когато държавата харчи 100 млн. лева пари на гражданите, негативният ефект се изразява в това, че гражданите и частните фирми харчат 100 млн. лв. по-малко. Дали частното инвестиране е по-лошо или по-добро за постигане на поставената цел? На този въпрос сякаш имплицитно е отговорено със самото измисляне на идеята за държавния фонд.
Но това, което носи икономически смисъл, е не вярата, че правителството знае по-добре от хората как да инвестира пределните 100 млн. лв. Нужни са сметки, които показват как точно положителният ефект от държавното финансиране надхвърля отрицателния ефект от пропуснатото частно харчене и инвестиране. Такива сметки няма.
Между другото, за да улесня още повече задачата на министерството на икономиката в аргументацията на държавния фонд, им напомням, че има вариант, при който преките ползи са по-малки от преките разходи. Например: държавата ще развива именно такива икономически сектори, които иначе вероятно не биха възникнали – като например производството на белгийски шоколад, въпреки че е по-евтино да се внася от Белгия. Тогава очевидно държавата върви срещу волята на пазара и насочва ресурсите в по-ниско производителни дейности, което е срещу целта за развитие на икономиката. Но пък ще има белгийски шоколад, който е българско производство. Стига данъкоплатците да са готови да платят цената за това.
Новият фонд за държавно инвестиране увеличава свободата на държавна инициатива. Сякаш никой не забелязва противоречието между изразената воля за приватизиране на ресурсите и национализацията на ресурси. Това се основава на вярата, че правителството знае по-добре от нас как да инвестира парите ни. Ако това е наистина така, защо правителството да се ограничи само със 100 млн. лв.? Да, наистина има алтернатива на пазарната икономика – също както има алтернатива на свободната стопанска инициатива. Тя се нарича централно-планирана икономика или социализъм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар