Кой плаща общата сметка?

Малцинството предприемчиви българи – а не потреблението (?!) – са двигателят на икономическия растеж
от Георги Стоев


От заглавията в медиите става ясно, че основните проблеми днес в България, са три:
§ контрабанда,
§ очаквани пари от Световна банка, МВФ, ФАР и от къде ли още не,
§ търговия с ток.
Освен силния интерес на обществото към тях, тези теми имат още нещо общо помежду си. И трите съдържат очакване – дори надежда – за някакви държавни действия. Тези теми изразяват сякаш преобладаващата нагласа сред българските граждани – държавата е натоварена със задачата да произведе доход, който да раздаде на хората.

1. Проблемът за контрабандата не е нищо друго освен проблем на държавния бюджет. Доколкото ми е известно, основният проблем е не трафикът на забранени стоки, а укриването на данъци при вноса на легални стоки. Именно затова новите инициативи срещу тази част от “сивата” икономика са на министъра на финансите. Ето за какво става дума: данъчното облагане на вноса е основният източник на пари в държавния бюджет; парите, събрани от агенция “Митници” са около половината от всички приходи в централния републикански бюджет.

2. Заемите, които българското правителство взима от международните финансови институции, са пари, взети от следващите поколения данъкоплатци. Тъй като държавата няма собствен доход, тези заеми ще бъдат връщани от българските граждани. Всеки следващ лев държавен заем е един лев по-малко в джоба на данъкоплатците (по-рано или по-късно).

3. Производството на ток е бизнес, който все още е във властта на държавните чиновници. Държавното регулиране на този пазар е тежко и търговията в огромната си част минава през държавната фирма НЕК. Износът на ток не може да е новина, която да е по-важна от износа на дрехи и обувки например. Производството на ток е под 5% от добавената стойност в икономиката. Въпреки това новите сделки за износ на електричество станаха наистина голяма новина в България. Успоредно с това се активизира кампанията, която трябва да направи атрактивен още един крупен държавен проект – нова атомна електроцентрала.

Това са трите теми в обществения фокус днес – всичките, концентрирани около представата за държавата, която трябва да пълни своя бюджет. Това, което изглежда се забравя и което няма да се уморя да напомням, е простият факт, че парите в държавния бюджет са пари, взети от някой друг. За да има приходи в държавния бюджет, някой първо трябва да произведе доход. Борбата с контрабандата няма да роди повече приходи в бюджета, ако няма кой да купува по-скъпите (заради данъци) стоки. Заемите от Световната банка няма как да бъдат върнати, без някой да плати данъци. Ако държавата ще строи атомни централи, някой трябва да плати сметката.

Данъците се плащат от тези, които произвеждат доход. Това е частният сектор на икономиката: хора, които произвеждат стойност, пръснати в различни сектори на стопанството, заети в стотици хиляди фирми. Те са хората, чиито проблеми, рядко са обект на обществен интерес, на какъвто се радват темите по-горе. Това е онази част от обществото, която наричаме “пазарна икономика” – където хората добавят стойност в непрестанна конкуренция, без държавна привилегия на пазара и без да чакат държавата да има раздаде чужди пари.

Вероятно те рядко са фокус на медиите, защото не са концентрирани в една фирма или в един отрасъл от стопанството (за разлика от работниците в БДЖ или в “Кремиковци” например). Но тази част от българите е причината миналата година да бъдат инвестирани още 5.5 милиарда лева в българската икономика, а добавената стойност в частния сектор да се покачи с над 7.6% (в реално изражение). Въпреки че остава невидим, това е двигателят на българската икономика.

Произвеждащата част от българите е невидима, защото все още изглежда тези хора са малцинство. Проблемите на по-голямата част от електората печелят повече внимание. Надеждата на мнозинството е свързана с държавата; не всеки от тях обаче знае, че държавата няма свои пари; тя трябва да ги вземе от произвеждащите българи.

Ако нещо може да ни направи оптимисти за българската икономика, това е фактът, че произвеждащата част българи – колкото и малко да са те – явно са достатъчно упорити, за да продължат да работят в среда, където мнозинството (съзнателно или не) желае да получава чуждия доход. Дори в стопанска среда, която за последните няколко години практически не се е променила към по-добро, предприемчивите българи продължиха да произвеждат доход, да инвестират спестеното, да откриват нови възможности за просперитет.

Държавата не престана да ги тормози и да им пречи буквално на всяка крачка от техните начинания. Тъй като хората в парламента и в правителството не са обединени около принципите на пазарната икономика, те оставиха огромната част от държавните бариери пред бизнес начинанията, а и изградиха доста нови пречки пред предприемачите. Това е факт вече в продължение поне на 3 години, на две правителства и два парламента.

Разбира се действията на парламента и правителствата в България, насочени срещу пазарната икономика, са в голяма степен продукт на очакванията на мнозинството българи. (Затова започнах с най-популярните теми в обществото днес.) Липсата на съгласие в обществото около принципите на свободното пазарно общество, изглежда не попречи на малцинството, които все пак споделят тези принципи, да продължат да произвеждат стойност. Понякога наричат това малцинство “сива” икономика в пристъп на отчаяние, че не могат да ограбят всички плодове на неговия труд. Предлагам да не забравяме, че това са хората, които произвеждат доход в тази икономика, дори когато държавните чиновници ги описват като “сиви”, “черни” или “престъпници”.

Колкото и да ни убеждават, че двигател на икономическия растеж е потреблението, износът или държавните разходи (например за атомна централа), истината остава една: просперитетът е резултат от предприемаческо усилие, търсене на ново знание и откритие. Свободното конкуриране, а не държавното програмиране, е средата, в която се ражда просперитетът.