Производството на пари:

Има ли някой нещо против централната банка да остане с вързани ръце?
от Георги Стоев


Наближава нов избор на управител на централната банка в България. Мандатът на досегашния управител г-н Гаврийски свършва на 11 юни. Изглежда дотогава времето ще прекараме (надявам се само част от времето) в обсъждане на това коя кандидатура е най-подходяща. Странна насока на обществения интерес, като се има предвид, че тази позиция в администрацията не би могла да носи особени потенциални облаги, като изключим интелектуалното удоволствие.

Българската народна банка е институция, която има следното място в икономиката на България: Първо тя произвежда български левове, които обслужват част от сделките, в които участват българи. Второ, БНБ регулира – създава определени ограничения на пазара – банковия пазар в България. И трето, предоставя “банкови услуги” на българското правителство, което с част от парите на данъкоплатците образува “фискален резерв”.

Производството на български левове е ограничено от закон. БНБ може да издаде толкова левове, колкото количество “твърда валута” влезе в нея, т.е. днес централната банка не може произволно да започне да печата левове.

Когато говорим за “парична политика” – отличителна черта на една централна банка днес – обикновено имаме предвид именно възможността да се печатат пари. Тъй като тази възможност на БНБ е ограничена със закон, не можем да говорим за активна парична политика. С други думи, управлението на централната банка не може да използва свободно въображението си, за да провежда разни политики (за разлика от други постове в държавната администрация).

Щом този пост не дава възможност за свобода на този, който го заема, откъде произтича големия интерес към темата? В крайна сметка, нали няма особено значение кой заема определена позиция в администрацията, щом той няма свободата да прави каквото иска (с парите и свободата на гражданите)?

Сещам се за отговори в няколко посоки:
1) Гражданите се интересуват живо от това, кой ще заеме тази позиция, както се интересуват от всяка друга позиция във властта.
2) Съществува личен интерес да се използва тази кампания за постигане на по-голяма популярност.
3) Има някакъв (не съвсем открит) дебат върху сегашното състояния на “паричната политика”.

Третият отговор вероятно вълнува и част от чуждестранните наблюдатели – хора, за които от значение е запазването на макроикономическата стабилност в България, а не толкова от какво се интересува средния българин. Със сигурност знаем, че някои популярни хора в България (често се наричат икономисти) пропагандират премахването на валутния борд – промяна на политиката, за която може би някой се надява.

Премахването на валутния борд би означавало даване на “втори шанс” на БНБ да провежда активна парична политика или “да печата пари”. Техническите детайли как се “печатат пари” не са особено важни в случая. По-скоро става въпрос за това дали изобщо ще има или няма да има печатане на пари в България? Надявам се, че няма да се случи подобно нещо. Но все пак моментът изглежда особено подходящ, за да си припомним как държавата може да пречи на просперитета с печатане на пари.

Както обикновено става, само някои от ефектите от печатането на пари могат да бъдат различени. Например спомнете си 1996 – 97 г. Тогава централната банка в България се опита да “спаси” няколко търговки банки; те от своя страна финансираха съмнителни начинания, включително в държавни фирми. “Спасението” на банковата система се прави формално в името на хората (които държат пари в банките). Резултатът от това “спасение” беше хиперинфлация на българските пари. Най-засегнатите от тази значима криза бяха пенсионери, хора на наемния труд и държавни служители; това са именно хората, в името на които държавата провежда другите си неразумни политики (но те не са наш фокус този път).

Повечето от негативните ефекти на паричната политика са по-трудни да бъдат забелязани. Те се проявяват и в периоди без забележимо покачване на цените (инфлация). В такива времена централните банки продължават да се месят на паричния пазар. Ефектът от печатането на нови пари се отнася първо до банковия бизнес, до кредитната дейност на банките. Тъй като банките са посредниците между тези, които спестяват вече произведен доход, и тези, които инвестират спестеното, негативното въздействие е и върху спестения доход и инвестициите. Струва ми се очевидно, че отрицателното въздействие върху инвестициите е поредното държавно действие срещу просперитета на гражданите.

Паричната политика по традиция се аргументира като “политика срещу кризите или рецесиите”. Повечето централни банкери ни обясняват как се опитват “да не допуснат рецесия” или как се налага “да се поддържа балансирано икономическо развитие.” Това означава, че има някаква възможност от общо спадане на икономическата активност, с която държавата трябва да се бори. Разумните хора се досещат, че общо намаляване на активността на всички едновременно е трудно да се случи. Това е вярно дори за много малка икономика, в която все пак доходът се произвежда в стотици хиляди фирми, които се занимават с най-различни дейности.

Все пак “рецесиите” са част от живота. Теорията, която се опитва да обясни рецесиите в икономическото развитие, определя намесата на централната банка – или “печатането на пари” – като първоизточник на общите спадове в стопанството. Почти иронично е, че официалният “враг” на централните банки е роден именно от действията на централните банки.

Дори да няма съгласие около принципите на паричната теория, все пак на гърба на тези, които предлагат промяна в сегашната паричната система, пада тежестта от аргументиране на тази промяна. Ако има такива, срещу всеки аргумент за свободно печатане на пари от БНБ мога да им обещая по два аргумента против.