Това, което не се вижда:За възлагането на обществени поръчки, харченето на общи пари и привилегиите за български фирми

“Нищо по-естествено няма от това една нация, след като се увери, че някое голямо начинание би било от полза за общността, да го финансира чрез облагане с данък. Но признавам, че търпението ми започва да се изчерпва, когато чуя в подкрепа на това решение да се използва глупавата икономическа фраза: “Това също е и начин да се открият повече работни места”... Разгледайте този въпрос от двете му страни. След като констатирате посоката, в която Държавата насочва гласуваните милиони, не забравяйте да констатирате и посоката, в която данъкоплатците биха ги насочили, ако можеха. Така вие ще разберете, че публичното начинание е монета с две лица. Върху едното е наетият работник с девиза: Това, което се вижда; върху другото е незаетият работник с девиза: Това, което не се вижда.” (Фредерик Бастиа, 1850 г., пълният текст е достъпен на френски, английски и испански на http://www.bastiat.org/)

Тези редове се отнасят за икономическата политика във Франция преди около 150 години. Днес икономическата политика не изглежда по-различно – нито в България, нито във Франция (част от Европейския съюз). Вижте какво реши българското правителство в един от последните си законодателни проекти – измененията и допълненията в Закона за обществените поръчки. Предвидена е следната преференция за българските малки и средни предприятия при участието в търговете за обществени поръчки до 2007 г: ако през 2005 г. тяхната оферта е с 10% по-висока от останалите, тя ще се смята за най-ниска; през 2006 г. се допуска до 5% повече, а през 2007 г. преференцията отпада. (Това е обявено в новините на Интернет страницата на министерски съвет, http://www.government.bg/PressOffice)

“Обществена поръчка” е не съвсем популярен термин, който описва нещо изключително популярно: харчене на парите на данъкоплатците от държавните чиновници. Когато даваме пари на държавата, хората в администрацията правят с тях най-общо две неща:
(1) раздадат ги безвъзмездно на други хора (пенсии, стипендии и помощи например);
(2) раздават ги на други хора под формата на заплата, т.е. срещу “производството” на нещо, с което е ангажирана държавата (полиция, армия, пътища например).
Първото е чисто преразпределяне на доход, второто – поне формално – е изпълнение на обществено желание за производство на някакво обществено благо. Производството на тези обществени блага, както и всяко производство, се извършва от хора. То не се извършва от абстракцията “държава”, която няма собствени ресурси – държавните чиновници просто използват ресурсите на хората, за да произведат това, което са обещали. При обществените поръчки държавата харчи парите ни, като вместо да раздава заплати, дава пари на частна фирма, в която хората се ангажират да произведат нещо.

Това досадно описание изглежда необходимо. То напомня, че държавата няма собствени пари; всяка една обществена поръчка е платена от данъкоплатците. Всяко “помагане” на българска фирма се плаща от българските данъкоплатци. Всяка преференция в обществените поръчки означава повече данъци.

Ето как изглеждат ефектите от преференцията за български фирми в новия законодателен проект. Представете си, че министерството на земеделието ще обнови компютрите, които ползва администрацията му. Тъй като става въпрос за значителна сума (над 150,000 лв.), министерството е задължено да обяви търг за възлагане на тази “обществена поръчка”. На търга се явяват две компании – българска и италианска. И двете предлагат едни и същи компютри. Италианската фирма иска 500,000 лв. за да оборудва министерството; за същото българската фирма иска 550,000 лв. Според закона министерството е задължено да купи компютри на по-високата цена.

В нашия пример едно министерство похарчи 550,000 лева пари на данъкоплатците, за да финансира дейността си. Ето какви са видимите стопански резултати:
§ хората в едно министерство получиха нови компютри – необходимо условие, за да вършат работата си.
§ една българска фирма получи 50,000 допълнителна печалба – ако нямаше законова преференция, тя трябваше да предложи под 500,000 лв. за да спечели.
§ други български фирми и граждани платиха 550,000 лв., за да финансират дейността на министерството – точно 50,000 лв. повече отколкото биха платили, ако нямаше законова преференция за български фирми.

Тази привилегия може би ще позволи на някои български фирми да спечелят търгове, в които иначе никога дори не биха участвали. В този смисъл, това е точно това, което правителството цели: да “помогне” за тези фирми и на техните работници.

Само че държавната подкрепа се плаща от всички останали – също български фирми – които иначе биха платили по-ниска цена, за да се финансира същата обществена нужда. Останалите фирми ще се наложи да платят повече данъци, за да финансират тази държавна политика. По-високите данъци ще направят цените на техните продукти по-малко конкурентни и те вероятно ще трябва да намалят производството си. Тогава някои хора ще загубят работата си или поне част от доходите си. Ето как едно държавно действие подкрепя едни, но пречи на други. В този случай – ако целта е подкрепа на българските фирми – виждаме, че някои от резултатите са против българските фирми. Казано на езика на Бастиа, това са двете лица на това публично харчене на пари: едното – това, което се вижда – на заетите българи във привилегировали фирми; другото – което не се вижда – на лишените от шансове българи, които можеха да бъдат заети, ако държавата не тормозеше техните работодатели с все по-високи данъци.

Тук не става въпрос за какво се харчат общите пари. Нито пък за това дали има съгласие около целите на правителството, които се финансират с парите на данъкоплатците. Формалните цели на правителството понякога изглеждат достатъчно легитимни, имат достатъчно широка подкрепа. Само че някои от избраните политики противоречат на самите цели. Да се помага на българите, като се облагат с повече данъци, е абсурдно. Често абсурдът не се вижда с просто око. Но това не може да е оправдание за абсурдни политики.
(от Георги Стоев)