Връщане в реалността: Седем очевидни истини за производството на ток, приватизацията и “стратегическите” инвеститори

Георги Стоев


“Дясната” партия СДС обяви, че е против поскъпването на електроенергията и телефонните услуги, защото “правителството не е осигурило адекватна социална защита”.

В този странен дебат изобщо не бе повдигнат въпросът за смисъла и легитимността на държавното производство на ток, вода и телефонни услуги. По всичко личи, че има политически консенсус около идеята, че правителството е натоварено със задачата да осигури тези продукти на българите. Това сякаш бе подкрепено от плахите стъпки, с които се подхожда към приватизацията на електроразпределителните дружества: разбрахме, че отново ще се търсят “стратегически” инвеститори, както и защита на “социалните интереси”.

Изглежда се налага да напомним на правителството и на опозицията следните очевидни факти от живота:

1. Българските граждани не са натоварили държавата със задачата да произвежда ток, вода и телефонни услуги. Въпреки че около това има някакъв абсурден политически консенсус, държавното производство изисква обществена подкрепа, легитимност или поне конституционно основание. Не ми е известно българската конституция изрично да изисква от държавните органи да се занимават с каквото и да е производство. Това е източникът на легитимност на приватизацията – общественото съгласие около идеята, че държавата няма да произвежда друго освен сигурност за живота и собствеността на хората.

2. Държавният ток не е безплатен. Държавното производство се извършва от хора, които биха произвеждали нещо друго, ако държавата не използваше ресурса им. Труда на тези хора, както и необходимото оборудване, струват пари. Дори когато някои държавни услуги изглеждат “безплатни” или просто “евтини”, държавата също прави разходи; и тъй като няма собствени пари, тя харчи парите на данъкоплатците.

3. Частно произведеният ток е по-евтин от държавния. Въпреки че в България държавата не допуска конкуренция на пазара на електричество и не можем да сравним кой е по-успешен – държавата или частните предприемачи, все пак няма основания да вярваме, че държавните чиновници харчат парите ни сякаш харчат собствените си. Това разбира се е подкрепено от примери от стопанската история, в които именно частни предприемачи са двигатели на просперитета, а не държавни монополи.

4. Монополната позиция на държавните производители трябва да бъде третирана, точно както се третират “частните монополисти”. Монополът в този смисъл се ражда единствено с държавна подкрепа; т.е. държавата трябва да забрани достъпа на други участници до даден пазар, за да направи някоя фирма – частна или държавна – монополист. Законово създаденият монопол е практика, която продължава в България в редица сектори на икономиката. Законодателството за защита на конкуренцията е явно единствено формално изпълнение на някакви ангажименти (например за членство в Европейския съюз), както и инструмент за тормоз над легален частен бизнес. Това не е законодателство, с което държавата обещава да не създава монополи.

5. Конкуренцията не е продукт на държавно решение, но тя може да стане нейна жертва. Тъй като има много примери, в които един единствен частен производител доставя конкретна стока или услуга, този вид “монопол” е естествена част от процеса на пазарната икономика. Този “монопол” е резултат от непрестанната конкуренция, в която производителите се опитват да задоволят по-пълно потребителите. Конкуренцията не е и не може да бъде продукт на държавно решение; тя е спонтанен процес, продукт на желанията и решения на милиони хора. Но конкуренцията може да бъде жертва на държавно решение, които ограничават достъпите до пазарите (например като изискват административно разрешение).

6. “Стратегическите” инвеститори означават полу-приватизация. Това означава, че свободата на новите собственици на едно приватизирано предприятие е ограничена от държавата. Две са основателните причини да считаме полу-приватизацията за нередна и нелегитимна: първо, търсенето на “стратегически” инвеститор предполага непрозрачен процес, защото единствено държавните чиновници могат да решат кой точно е “стратегически”; второ, ограничената свобода на новите собственици означава по-малко възможности за преструктуриране и повишаване на производителността в бившите държавни фирми. Последното касае не само заетите в тези фирми, но и всички потребители. Това се отнася за всички приватизационни сделки, но тук поводът е приватизацията на електроразпределителните дружества.

7. Приватизацията не може да реши “социалните” проблеми. Когато става въпрос за ток, хората явно се чувстват особено уязвими – в крайна смета той е толкова необходим! Тъй като хората са финансово различи, те чувстват този проблем по различен начин. Има и такива, за които всяко следващо поскъпване на тока, звучи фатално. Приватизацията може да се окаже благоприятна за тези хора – конкуренцията и частната инициатива биха доставяли по-качествена и по-евтина услуга на потребителите. Но “социалните” проблеми – или по-точно това, за което се преразпределя доход в България – ще останат сравнително непроменени. Приватизацията не е инструмент за решение на тези проблеми и не би могла да бъде. Не следва да се очакват и обещават чудеса. Още по-малко трябва да се натоварват новите собственици със “социални” ангажименти. От опит знаем, че “социалните ангажименти” носят повече социални негативи отколкото ползи.

Това са очевидни факти. Именно защото са такива, очакваме да бъдат разбирани и взимани предвид от хората в парламента и правителството. Всяка политика, която ги пропуска в аргументацията си, наричам “неразумна”. Икономическият анализ може да помогне на хората в администрацията, които иначе изглежда имат добри намерения. Но преди всеки анализ е нужно връщане в реалността.