Свободата да дискриминираш: Какво постига законът, който се опитва да я ограничи?

Георги Стоев



“Дискриминация” е дума, която вероятно първоначално е означавала “оправдание” (съдейки по корена на думата). Тя се е отнасяла до отношение към виновен, до освобождаването му от отговорност. Някога тази дума е означавала различно третиране в нечия полза. Днес най-популярното и значение е противоположното: “дискриминация” е различно третиране в нечия вреда.

Българският парламент споделя това популярно разбиране на думата. Затова той прие на първо четене закон, който забранява дискриминирането. Разбира се, оправданието за такъв закон са преговорите за присъединяване към Европейския съюз – нещо, което сякаш обезсмисля обяснението защо народните представители приемат такъв закон. Все пак обяснение изглежда необходимо, особено щом става дума за закон, който ограничава лични права и дава допълнителна власт на държавната администрация.

Правото на избор
Правото на избор означава право да дискриминираш. Изборът на едно е дискриминация към друго. Изборът на “Ситроен” изключва “Опел”, както изборът на сирене от Карабунар изключва сиренето от Смолян. Това важи и за избора на хора, с които да общуваме, търгуваме, за които да работим или които да наемаме на работа. Дискриминацията към хората е част от живота в обществото. Правото на избор в общуването с различни хора би следвало да е неприкосновено в едно свободно общество.

Вместо това обаче се оказва, че подлежи на държавно преследване всеки, който третира различно различни хора заради техния пол, възраст, раса и т.н. Например работодател, който откаже да назначи жена или човек на 52 г., би следвало да убеди държавата защо иска да назначи мъж или по-млад работник. Всеки работодател е отговорен пред държавата за това как иска да работи неговото предприятие. Правото на свободно организиране на неговото предприятие е ограничено. Нарушен е конституционният принцип на “свободна стопанска инициатива”.

Още възможности за държавен тормоз
Законът за защита срещу дискриминация въвежда дефиниция на “тормоз”, както и на “сексуален тормоз” – нещо сякаш ненужно при положение, че и без този закон хората носят отговорност, ако си позволят да тормозят някого. Тези, които не носят отговорност за тормоз, са държавните служители, които могат по собствено усмотрение да решават кой трябва да обяснява пред държавата за действията си, кой трябва да бъде глобен, чий бизнес трябва да бъде спрян.

Именно още една държавна агенция, която ще може да упражнява такъв тормоз, създава законът. Тя ще се нарича Комисия за защита от дискриминация и ще може да глобява и да постановява спиране на стопански дейности. Под привидно благородната цел “даване на равни шансове” тази държавна институция ще налага разходи на бизнеса, ще ограничава предприемачески начинания, ще пречи на стопанското развитие.

Не ми е известно някой да е оценявал разходите, които този закон ще наложи на работодателите в България. Предварителна сметка на тези разходи е възможна и тези, които предлагат новото законодателство, е редно да я представят на народните представители, както и на гражданите. Към тези разходи трябва да се прибавят естествено и разходите по поддържане на новата комисия, които се покриват от данъкоплатците.

Възможностите за още държавен тормоз означава и още съмнения за корупция (независимо колко са благородни намеренията на държавните служители). Това ще е така, докато държавни служители могат по своя преценка да решават кого да накажат; това ще е така, докато в отношенията на гражданите с администрацията важи принципът “виновен до доказване на противното”.

Отговорни пред кого?
Това е една от смущаващите черти на българското право. Хората сякаш носят отговорност преди всичко пред държавата, а не толкова пред други хора. Този закон е класически пример за това. Когато някой работодател тормози служителите си, той отговаря не пред тези, на които е навредил, а пред държавна комисия. Разбира се, това не изключва възможността служителят да търси правата си пред съда. Но намесата на държавата в тези отношения сякаш изкривява смисъла на отговорността в човешките отношения. Съдия с достатъчно здрав разум би разрешил спор за “дискриминация” по един и същи начин, независимо дали има или няма закон срещу дискриминацията. Това, което се променя с наличието на закон, са единствено възможностите за държавен тормоз.