Гражданин или роля в групата?

от Лъчезар Богданов



Аз съм бял, хетеросексуален мъж, който в миналото е имал достъп до образование и сега работи. Така навярно би трябвало да се определя, за да вляза в терминологията на традиционното българско говорене за политика и икономика. Но като такъв никой не ми обръща внимание: не съм в подходящата “социална група”.

Както всяка година, дойде време за бюджет, данъци и нови приоритети в стопанската политика на правителството. И започна поредния дебат за разпределянето на баницата, с други думи – започна класовата борба в модерен вариант.

Езикът е най-добрата илюстрация на начина на мислене. А езиковите форми на дебата по пресата и сред политиците подсказват, че представата за обществото като сбор от различни групи (или класи) не е отмряла. В този свят има “работници”, “български бизнес”, “безработни”, “здравни работници”, “обезсърчени на пазара на труда”, “инвалиди”, “жени” и т.н. Някои хора дотам са се повредили, че наричат бизнеса си “малко и средно предприятие”; как може едновременно предприятието да е и малко, и средно, не е ясно, но пък съкращението “МСП” предизвиква условен рефлекс – Агенция за МСП, програми за МСП, преференции за МСП. Хората нямат друга същност освен като изпълнители на роли в определена група. И тогава чуваме въпроси затова как данъците ще се отразят на “майките”, как приватизацията на болниците ще се отрази на “здравните работници”, но и на “здравноосигурените”, а и на “хората от третата възраст”, как субсидиите за селското стопанство ще “дадат шанс на българския селянин”, но и ще “подкрепят етническите малцинства”, как държавата ще се грижи за “жените”, ще забрани “всички форми на дискриминация” и ще гарантира “правата на децата”.

От всичко това излиза, че за да съм интересен на българските политици, а и за журналистите, които анализират политиката, трябва да приема някаква подходяща роля. За съжаление, възможностите ми са ограничени: не мога да стана “жена”, не мога да бъда от “етническо малцинство”, вече не съм “учащ”. Може би трябва да напусна работата си, за да се превърна в “безработен”, а най-добре – да се “обезсърча трайно на пазара на труда”. Или да стана гей, за да бъда друг вид малцинство, което очаква специално внимание. Или да си сменя професията в нещо, което да звучи като достойно за внимание – “енергетик” (най-добре – ядрен от Козлодуй!) или “синдикалист”. Тогава ще получа няколко реда в доклада за държавния бюджет, може би дори специална програма и дори минутка в речта на премиера.

А може и да не е така. Може да живеем в общество, в което гледаме на себе си и на останалите като на “граждани”, като човешки индивиди. Можем да си дължим уважение и грижа не защото сме жени, майки, роми, транспортни работници или селяни, а защото всеки от нас е личност с индивидуални права и с достойнство. Можем да искаме от правителството да следва такава политика, която разглежда хората, които са го избрали като граждани и данъкоплатци, а не като представители на отделни класи, групи, професии или малцинства.