Стопански ефекти от войната

Георги Стоев

В макроикономически смисъл изглежда си заслужава да погледнем на войната в Ирак от три възможни гледни точки. Първо, влиянието на войната върху световната икономика сякаш се подценява в анализите за българската икономика. Второ, влиянието на войната върху конкретни пазари – например цените на петрола и златото – в някакъв смисъл се преувеличава. Това вероятно е така, защото за някои предприемачи тези конкретни влияния са с голямо значение. Само че в общостопански план промените в относителните цени – каквито са ефектите върху пазарите на отделни стоки – губят своята релевантност. Това се вижда особено ясно, когато сравним ефектите от промяната в цените на суровия петрол например с ефектите от поведението на правителствата: първите изглеждат пренебрежимо малки сравнени с другите. Затова третата гледна точка към войната и българската икономика би следвало да бъде реакцията на българското правителство и евентуалните промени в икономическата политика. Макар да е изкуствено да се отделят една от друга, предлагам тези три възможни перспективи независимо една от друга.

Световната икономика е в рецесия независимо от войната в Ирак.

Разбира се въпрос на дефиниция е какво точно е стопанска рецесия, но все пак съществува известно съгласие около употребата на тази концепция. Според общосподеляното становище на повечето анализатори, икономическата динамика в САЩ може да се нарече рецесия, която започна през март 2001 г. (според официалната статистика на САЩ); това е половин година преди атентатите на 11 септември или началото на т.н. “война срещу тероризма”. Това е важно уточнение, като се има предвид, че войната в Ирак е част от значително по-голям в стопански смисъл разход: войната срещу световния тероризъм. В този анализ няма да има обяснение за причините за тази рецесия. Все пак трябва да се знае, че единственото разумно обяснение може да сочи, че тя е продукт преди всичко на експанзиите на Федералния резерв през 90-те години.

Уточнението за рецесията е важно, за да се избегнат твърденията, че войната е предизвикала икономическото забавяне. Въпреки че е трудно да се измери, световното стопанско забавяне има ефект върху българската икономика. Вероятно това се чувства особено силно в някои сектори, като туризма, търговския транспорт и някои сектори на леката промишленост. Но ефектът на рецесията е и макроикономически (именно затова използваме думата “рецесия”) и тя се чувства почти във всички части на стопанството. Особено трудно е да отделим ефектите на световната рецесия от други въздействия, но все пак има основание да направим този извод: в среда на парична стабилност, фискална предвидимост и сравнително непроменена стопанска политика, забавянето на българската икономика може да се обясни най-вече със световните тенденции. Твърде рисковано е това да се визуализира с цифри, но някой привърженик на моделите може да опита. Най-вероятния резултат би показал, че ефектът на рецесията върху българската икономика се изразява преди всичко в негативен ефект върху инвестициите (това се вижда и на пръв поглед, когато видим динамиката на спестяванията в България, както и платежния баланс); друг извод вероятно би посочил, че официалният ръст на икономиката вероятно би бил около 6%, а не около 4%, ако се беше запазила световната динамика от края на 90-те.

Тъй като все още има икономисти, които смятат, че войната сама по себе си може да е източник на просперитет, трябва да напомним един факт от живота: разходите на правителството може да са източник на стопански растеж, независимо за какво се харчат; разходите на държавата са пари, взети от някой друг. Тази война се финансира с от американските и британските данъкоплатци. Харченето на техните пари от техните правителства става паралелно с намалено частно потребление и инвестиции. Наистина правителствата изразходват тези ресурси в името на сигурността, която е необходима за просперитета. Но ако нямаше заплаха за сигурността, най-вероятно тези ресурси щяха да отидат за производството на нещо друго (а не за производство на сигурност). Следователно войната в Ирак не може да изход от световната стопанска криза, както все още някои смятат. Войната не увеличава богатството.

Това не е “война за петрола”.

Това изглежда е един от митовете за тази война, който представя колониален тип нападение срещу Ирак. От това следват и някои нереалистични очаквания за динамиката на пазара на петрол: тези, които очакват бързо възстановяване на реда в Ирак, считат, че цената ще падне; други, които са песимисти за бъдещето на Близкия Изток, очакват скокове в цената. Това са нереалистични очаквания, защото са основани на нереални твърдения. Затова се налага са припомним, че суровият петрол сам по себе си няма стойност, т.е. неговото притежание не може да се счита за богатство. Той става ресурс – нещо, което добавя стойност, едва след като някой е открил начин за неговото използване, някои инвестира знание и усилие в неговото добавяне, преработка и доставка до потребителите. С други думи притежанието на суров петрол не означава безплатен бензин. Някой трябва да изразходва усилие за неговото производство, а възможностите да се вложи усилие не са неограничени.

Затова очакванията, които се основават на вярата, че САЩ и Великобритания са колонизатори, са нереалистични. Следователно няма основания да очакваме катастрофални развития на този пазар, независимо от развитията на войната и следвоенното възстановяване на Ирак. Историята на цените на петрола ни показват, че не можем да очакваме значителни промени в търсенето. Установената практика на предлагане показва, че не можем да очакваме значителни (политически) промени и на тази страна на пазара. Само като илюстрация може да видим, че за период от 135 години (от 1869 година насам) цените на суровия петрол, са били средно под 19 днешни долари. Най-високите нива са били под 55 долара. Всичко това е аргумент срещу очакванията за драстично увеличение на цените на тази суровина.

Стопанската политика в България вероятно няма да претърпи промени заради войната в Ирак.

Още преди началото на войната в Ирак българското министерство на финансите публикува Резюме от своята оценка на влиянието на конфликта в Ирак върху българската икономика и бюджета за 2003 година. Ако се съди по резюмето му – единственото от доклада, което стана публично достояние – този доклад е базиран на изследването на Американската академия на науките и изкуствата War with Iraq: Costs, Consequences, and Alternatives, което между другото е достъпно в Интернет (http://www.amacad.org/publications/occasional.htm).

В резюмето се споменава, че икономиката на САЩ може да бъде стимулирана с нови военни поръчки. Този въпрос вече бе изяснен малко по-горе, но тази реакция е показателна за бакграунда на хората, които са писали доклада.

В този официален документ се твърди, че “Федералният резерв има много ниска възможност за реагиране при настоящия нисък лихвен процент от 1.25%. Лихвените нива в еврозоната дават по-добра възможност за гъвкавост (2.5%).” Следователно монетарната политика не е ефективна при ниска лихва, защото няма голяма възможност за допълнителното й намаляване. Това естествено не е вярно, тъй като централните банки винаги могат да напечатат допълнително пари например. (Не трябва да се забравя, че подобни настроения неминуемо водят до инфлационен натиск; опитът на България от 1996 – 1997 година би следвало да е все още пресен спомен. Освен това сегашното правителство обещаваше преди изборите да прилага политика на т.н. “икономика на предлагането”, което е противоположно на този инфлационно-стимулираното търсене.)

Този анализ на министерството на финансите показва, че краткосрочен конфликт (в рамките на 1 месец) няма да повлияе върху българската икономика съществено. Това би следвало да се разбира като ескплицитен отказ от експерименти с фискалната и монетарната политика. Нещо повече, основният извод на доклада е, че трябва да се поддържа стриктна фискална дисциплина заради високата несигурност около конфликта в Ирак. Разбира се спазването на фискална дисциплина няма и не може да има връзка с войната.Твърдите бюджетни ограничения би следвало да е нормално правителствено поведение, а не отговор на конкретни “предизвикателства”. В последна сметка, важното е, че не може да се очакват макроикономически сътресения в България; правителството ще запази фискалната балансираност и паричната стабилност.

Това, което си заслужава да се обсъди накратко – макар да не е макроикономически феномен – е проблемът за “участието на българските фирми във възстановяването на Ирак”. Това е интересна постановка на очакването, че може да се забогатее от участие на неплатежоспособен пазар, какъвто е Ирак. Възстановяването на Ирак ще бъде финансирано от данъкоплатците на Западния свят. То няма да е нормална търговия, в която български фирми изнасят нещо за Ирак, а иракски фирми внасят нещо в България например. Това ще е процес, който е различен от пазарния. Надеждата, че някой ще забогатее от него (или че просто ще разшири пазарите си) е меко казано неприлична. Това означава, че някой си прави сметката да направи печалба на гърба на данъкоплатците, нещо повече – на основата на държавни поръчки и в някакъв смисъл привилегия. Това не е част от философията и морала на пазарната икономика, нито пък най-краткият път към просперитета. Това е просто поредното доказателство, че значителна част от българските предприемачи – от които в крайна сметка зависи макро-динамиката, която се опитах да опиша тук – продължават да разчитат на държавната протекция. Което прави човек песимист за макроикономическото развитие на България.