Моралът на пазарната икономика

От Георги Стоев

Когато за първи път съм чул, че “който не работи, няма да яде”, вероятно съм бил толкова малък, че още не съм можел да различавам предметите. Тази поговорка е резюме на морала, в който съм възпитан. Тя включва в себе си концепцията за личната отговорност, както и идеята за неприкосновената частна собственост. След време разбрах защо това е моралът на капиталистическото общество и защо капитализмът е невъзможен без този морал.

Без частна собственост върху ресурсите в икономиката е невъзможно измерването на печалбите и загубите от различните начинания на хората. Без частна собственост върху капитала е невъзможно планирането на бъдещите стопански начинания. Икономическият прогрес е невъзможен без възможност за измерване и планиране на човешките усилия. Затова пазарната икономика е единствената форма, в която отношенията между хората раждат просперитет.

Това ми се струва важно да се припомни, в момент, когато обществените отношения в България все повече се отдалечават от идеята за капитализъм. Държавата не пожела да приватизира Булгартабак, въпреки че се беше намерил кандидат, който да се съгласи дори на полу-приватизация. Полу-приватизация е процесът, при който държавата прехвърля ресурси в частни ръце, но запазва някакъв контрол върху използването им.

Приватизация на Булгартабак бе невъзможна, защото държавата реши да изпълни някакви “социални” цели. Както казаха хора от администрацията и от парламента, трябва да се мисли за съдбата на 65 000 семейства, които са зависими от Булгартабак. Като човек със здрав разум не вярвам, че държавата може да се грижи за съдбата на тези семейства по-добре от Дойче Банк например. Не съм убеден, че отказът от приватизация беше в полза на тези семейства. Това означава, че тези хора вместо да станат част от капиталистическото общество ще останат зависими от държавата в някакъв феодален смисъл.

Отказът от приватизация е отказ от моралът на пазарната икономика. Не искам да вярвам, че това е волята на мнозинството избиратели. По-скоро бих искал да е вярно следното: това е решение, което е продукт на интересите на отделни хора, които се ползват с привилегии именно заради феодалната зависимост на хората, в името на които не се приватизира. Държавният монопол в производството на цигари и парите в държавния фонд “Тютюн” може да са източник на привилегия. Тази привилегия със сигурност не се отнася за хората, чиито интереси формално се защитават от Движението за права и свободи.

В обществото няма консенсус около смисъла на приватизацията. Тя не се приема единствено като по-малко власт на държавата в икономиката и следователно повече шансове за просперитет. Тя не се приема за морално оправдана, въпреки че единствено частната собственост върху ресурсите в икономиката дава основата на пазарната икономика. Всъщност това не е противоречие. В България просто няма консенсус около идеята за пазарна икономика.

Алтернативата на пазарната икономика е социализмът. Моралът, на който се основава той, не включва идеята за частна собственост в смисъла, в който тя се приема в капиталистическото общество. Частната собственост и личната отговорност не са част от морала на социализма. Действията на социалистическата държава, изразени с езика на капиталистическия морал, могат да бъдат описани единствено с думата “грабеж”. Аз съм ограбван всеки път, когато държавата изземва част от моя доход и после го раздава на други хора.

Моралът на грабежа е противоположен на морала на пазарната икономика, в която хората са свободни да правят каквото решат със своята собственост. В пазарната икономика човек сключва доброволна сделка с друг човек, именно защото тя е изгодна и за двамата. Така хората разделят труда си, чийто общ резултат е икономическият растеж. Точно обратното става в икономиката, основана на грабежа: хората не са склонни да сътрудничат с другите, а разчитат на държавната принуда, за да ограбят другите.

Българската икономика никога няма да бъде капиталистическа без българските граждани в своята критична маса да споделят морала на пазарната икономика. Това означава отричане от обществените отношения, основани на “демократичния” грабеж. Грабежът, легализиран от демокрацията, е най-общо нещо такова: (1) мнозинството би имало възможност чрез държавния бюджет да ограби малцинството без това да доведе до политически сътресения, или (2) добре организирано малцинство би могло да рекетира неорганизираното мнозинство.

Отказът от модела на приватизация на Булгартабак е поредното доказателство, че ще трябва да мине още много време преди моделът на грабежа да бъде заместен от модела на свободното общество в България. Това няма да стане в деня, в който България стане част то Европейския съюз; това още не е станало с голяма част от ЕС. Затова съм песимист за бъдещето на капитализма в България.

Това, което днес икономистите наричат “социален капитал”, е високо ниво на доверие в отношенията между хора, които не се познават добре, но искат да търгуват помежду си. Социалният капитал не е съвместим с модела на грабежа. Той е по-добрият начин за постигане на “социалните” цели, в името на които държавата запази за себе си Булгартабак.

Изграждането на социален капитал и възприемането на капиталистическия морал вероятно минава през проумяване на един прост факт от живота: Държавата няма собствени пари. Тя може единствено да взима парите на гражданите, за да удовлетвори отделни групи.

Приватизацията на Булгартабак – когато и да се случи, ще е свързана с ликвидация на някои дейности на компанията, вероятно на някои заводи. Но най-важното е, че това ще е ликвидация на зависимостта на част от българите от държавата. Един от големите митове е, че бъдещето на хората е по-сигурно, когато е в ръцете на държавата, т.е. в ръцете на други хора. Това просто не е така. Животът в свободното общество е по-сигурен от живота в социализма.