Ако ви се случи да пътувате с кола от Пловдив до Хисаря, ще видите как на няколко места пътят пресича железопътната линия. На всички места този “конфликт” между трасетата е решен чрез най-обикновени прелези с бариери. Очевидно решението да се построи надлез трябва да отговаря поне на следното условие – спестените разходи от чакане трябва да са повече от разходите по построяване и поддръжка на новото съоръжение. Малката натовареност на пътя ще ви подскаже, че подобен анализ би отговорил отрицателно на такъв въпрос. Все пак ще се изненадате като видите, че на едно място има започнат такъв строеж – някъде в миналото – който в момента просто стои в полето като паметник на безсмислените инвестиции. Този пример не е единствен. Добре е да не се забравя, че не само количеството инвестиции в икономиката имат значение, важно е и това дали те се насочват там, където са най-необходими.
Има два подхода да се насочват инвестициите в икономиката – централно-административен и спонтанно-пазарен. Първият се основава на вярата, че има група бюрократи, които знаят всичко за икономиката, и на тях се разчита да насочат ресурсите на правилното място. Вторият подход търси механизми разпръснатото знание да се съчетае по най-добрия за потребителите начин. Конкурентната борба и свободното договаряне на цените правят възможно съчетаването на разпръснатото знание в крайни потребителски продукти. В този смисъл инвестициите в конкурентни сектори са облагодетелствани – тяхното насочване се ползва от повече натрупано знание, опит и човешки желания.
Повечето наши статистически анализи потвърждават тази връзка. В конкурентните индустрии реалната производителност расте значително по-бързо от секторите, които са зависими от административни решения. Така например леките индустрии в България отбелязаха значителен напредък през последните години – мебели, дрехи, печатна индустрия и др. – като средните доходи там се увеличиха чувствително, следвайки ръста на производителността. В същото време индустриите на образованието и здравните услуги останаха блокирани от държавния монопол в тях и заетите там продължиха да се чувстват недоволни от условията, при които работят. Трудно е да се определи точния процент на хората, които са заети в неконкурентни сектори, но все пак се знае, че в бюджетните дейности (администрацията, образованието и здравеопазването) са заети над 15% от работещите хора в България, а други 9% са заети в притежавани от държавата предприятия (виж рубриката “Икономически показатели”).
Въпреки че формално държавата е работодател в малко сфери, в редица отрасли основна част от активите продължават да бъдат държавни – вкл. области като спорта и културата – което прави влизането на частни капитали в секторите почти невъзможно. Добър пример идва от сектора на здравните услуги – достъпът до държавни активи (респективно безплатни активи), прави цената на услугата, макар и на черно, изкуствено ниска. Това от своя страна не може да мотивира влизане на значим частен капитал в сектора. Въпреки че последната реторика на сегашната администрация подсказва, че може да се мисли за приватизация на болниците и поликлиниките, сякаш ще минат години преди това да излезе на дневен ред. Още по-далечна изглежда либерализацията на “публичното” образование.
Производителността на труда расте с натрупването на капитал, знание и опит. На свободния пазар някои компании са по-бързи от други и често се случва да вземат ресурс от по-бавните играчи. Преливането на човешки ресурс от една фирма в друга и от една индустрия в друга е неразделна част от увеличаването на средната производителност и респективно на жизнения стандарт. И правителството, и синдикатите има какво да учат в тази връзка. Опитите да се блокира пазара на труда няма да имат полза почти за никого. В макроикономически смисъл синдикатите трябва да преосмислят своята роля, като насочат фокуса си върху деблокиране на държавните домейни – това ще бъде най-добрата услуга за заетите там, които са и основната членска маса на профсъюзите.
Приватизацията на държавните домейни има две части – първо прехвърляне на активите, които в момента са държавна собственост, в частни ръце; второ – въздържане от публични инвестиционни проекти без ясен пазарен механизъм на финансиране (което би изисквало и обвързване на цената с ползвателите, а не просто поемането и от данъкоплатците). Ефектите от това могат да бъдат известно съкращаване на заетостта – това е почти сигурно за сферата на образованието – но могат да бъдат и разкриване на нов потенциал за заетост. В интеграцията на България в европейската икономика някои индустрии може да се окажат неефективно големи, но със сигурност ще има и такива, които да предложат заетост на освободения ресурс от нископроизводителните сфери. Възможно е някои учителки да се наложи да работят сезонна работа в сектора на туризма (което те така или иначе правят и сега). В същото време е напълно възможно лекарската професия да стане още по-търсена на пазара на труда в момент, в които здравеопазването се отвори за частни капитали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар