Заплатите в държавните предприятия и макроикономическата стабилност

В последния си анализ коментирахме, че нараства натискът за увеличаване на публичните разходи, и по-конкретно – възнагражденията на заетите в обществения сектор. Натрупването на събития през последните дни налагат малко по-детайлен преглед на макроикономическите ефекти от възможните развития.
Заплатите в държавните и общинските предприятия през почти целия период на прехода се регулираха с наредба на правителството, която указваше кога, къде и с колко могат да се променят те. Логиката за съществуването и бе следната – от една страна, държавата като собственик трябва да наложи обща процедура, която да се прилага от всички мениджъри, а от друга, наредбата ограничаваше загубите в онези предприятия, които не можеха да издържат на конкурентния натиск и трябваше да бъдат спасявани с пари на данъкоплатците. Отмяната на наредбата, без замяната с други общи принципи и правила за определяне на заплатите, ще означава че държавата не смята за нужно да контролира подчинените си служители (т.е. управителите) и че потенциалното нарастване на необходимостта от бюджетни субсидии за покриване на загубите не я притесняват.
Стимулите на наетите от правителството “мениджъри” са различни от тези в частния сектор. Един министър не реализира печалба или загуба от дейността на ресорните предприятия, те не са “негови”, макар той да играе роля на “собственик” в общото събрание и борда на директорите. Вместо това обаче, повишаването на доходите с негово съгласие дава политически ползи за партията, която го е номинирала в изпълнителната власт. Така при липса на обща процедура естествената последица е да стартира масово увеличение на заплатите, без отчитане на последиците за финансовото състояние на дружествата или текущите реалности на пазара на труда.
Краткосрочното решение е бърза приватизация. Но според консенсуса към момента, някои дейности трябва да продължат да бъдат в публичния домейн – пощи, железници, пренос на газ и електроенергия, водоснабдяване и канализация. Когато се каже например, че “БДЖ не може да фалира”, на практика това означава, че правителството е готово безгранично да покрива разходите на предприятието с пари на данъкоплатците.
В т.нар. “естествени монополи” също биха възникнали въпроси. Според действащата нормативна уредба, цените на ток, парно, пощенски услуги, вода се базират върху приети от независимите регулатори разходи на предприятията. Ако заплатите се повишат, това автоматично би довело до нарастване на цените – при това на услуги, за които държавата не допуска конкуренция. Тъй като няма конкуренция, не съществува и механизъм за “спирачка” на исканията за по-високи доходи в тези компании – всяко увеличение на разходите би могло да се прехвърли върху потребителя чрез по-висока цена.
В същото време, заплатите в държавните предприятия са по-високи от средните за страната. За 2006 г. те са около 500 лв. на месец, при около 355 средно за страната. В бюджетната сфера те са с около 100 лв. по-ниски. В някои предприятия – в повечето случаи, с положителен финансов резултат – те достигат границите 700-1300 лв. на месец. В добивната промишленост са около 900 лв., в ютилити сектора – около 700 лв. При тези факти са странни твърденията, че държавните предприятия нямало как да привличат специалисти поради ограничения върху заплащането. Още повече, многобройните протести при съкращаване на работни места от приватизирани предприятия (като БТК или електроразпределителните дружества) показват, че условията в тези предприятия са били по-добри от алтернативната заетост в частния сектор. Ако не беше така, при разширяването на инвестиционната активност и намаляващата безработица през последните години не би било проблем хората да заменят работата си в държавно предприятия с работа в частно.
На макро ниво, заетостта в държавните и общински предприятия е около 240 хил. души. При нивото на заплащане от края на 2006 г., всяко нарастване на възнагражденията с 10% (във всички предприятия) би довело до по-високи общи разходи с около 190 млн. лв. годишно. Източниците за покриване на тези разходи са по-ниски инвестиции, по-високи цени (при монополите), по-ниски приходи в бюджета и по-високи субсидии.
Почти веднага негативните последици ще усетят и частните работодатели, тъй като по-високите заплати за ниско- и средно-квалифицираните работници в държавните предприятия ще ограничат предлагането на труд на пазара и ще повишат неговата цена. При липса на съкращения на броя на заетите в тези предприятия, подобна ситуация ще отнеме потенциален ресурс (т.е. работна сила) от продуктивни дейности в частния сектор. Ако доходите растат в дългосрочен план по-бързо от производителността на труда, това много бързо ще премахне предимствата на България като място за инвестиции и производство.